— Ето ги.
Далече долу, между розовите сипеи край островния бряг се беше появила една процесия. Някои от момчетата носеха черни шапки, но иначе бяха почти голи. Излезеха ли на равно, започваха едновременно да вдигат тояги във въздуха. Подхващаха припев, който имаше нещо общо с товара, носен особено грижливо от отлъчилите се близнаци. Въпреки разстоянието Ралф лесно различи Джек по ръста, червенокосата глава и по това, че той оглавяваше шествието.
Саймън погледна от Ралф към Джек, както беше погледнал от Ралф към хоризонта, и онова, което видя, изглежда, го уплаши. Ралф не каза нищо а изчака шествието да се приближи. Припевът се чуваше, но от това разстояние думите не се долавяха. След Джек вървяха близнаците, понесли дълъг прът на рамене. На пръта беше провесено едно изкормено прасе и тежко се полюшваше, когато близнаците се препъваха по пътеката. Главата на прасето висеше надолу със зеещ прорез на гърлото и сякаш търсеше нещо по земята. Най-накрая, през пепелта и овъглените дървета на пожарището, до тях достигнаха думите на припева:
— Убий прасето! Заколи го! Изпий му кръвта!
Сега думите бяха разбираеми, но процесията беше стигнала до най-стръмната част на планината и за минута-две припевът замря. Прасчо подсмръкна и Саймън бързо му изшътка, сякаш бе проговорил високо в черква.
Джек, с намацано с глина лице, пръв се изкачи на билото и възбудено поздрави Ралф с вдигнато копие.
— Гледай! Убихме прасе — издебнахме ги — приближихме се в кръг…
Обадиха се и другите ловци.
— Наредихме се в кръг…
— Прилазихме…
— Прасето заквича…
Прасето се полюшваше между близнаците и на скалата падаха червени капки кръв. Двамата бяха широко усмихнати и като в екстаз. Джек имаше твърде много неща да казва на Ралф и като се чудеше откъде да започне, затанцува, но след една-две стъпки си спомни, че трябва да пази достойнство, и се спря ухилен. Забеляза кръв по ръцете си и направи гримаса на отвращение, потърси къде да ги избърше, накрая ги изтри в панталонките си и се засмя.
— Оставили сте огъня да угасне — каза Ралф.
Джек се увери в това, леко раздразнен от тази неуместна забележка, но твърде щастлив, за да се ядоса от нея.
— Огъня можем отново да го запалим. Трябваше да бъдеш с нас, Ралф. Прекарахме вълшебно. То събори близнаците…
— Ударихме го…
— …аз се мятам отгоре…
— А пък аз му прерязвам гърлото — каза Джек гордо, но все пак потрепна, произнасяйки тези думи. — Ще ми дадеш ли твоя нож, Ралф, да направя една резка на дръжката?
Момчетата се разбъбриха и разскачаха. Близнаците продължаваха да се смеят.
— Имаше потоци кръв — каза Джек, като се засмя, потръпвайки, — само да беше видял!
— Всеки ден ще ходим на лов…
Ралф заговори с дрезгав глас. Той не беше помръднал.
— Оставили сте огъня да изгасне!
Това повтаряне смути Джек. Погледна към близнаците, след това обратно към Ралф.
— Трябваше да ги вземем за хайката, иначе нямаше да има достатъчно хора за кръга.
Той се изчерви, разбрал, че е направил грешка.
— Огънят е изгаснал за час-два, ще го запалим отново…
Той забеляза, че голото тяло на Ралф е цялото в драскотини и че четиримата мрачно мълчат. Благодетелен в щастието си, той поиска да ги приобщи към хубавото събитие. Главата му гъмжеше от впечатления; спомни си какво бяха изпитали, когато се бяха нахвърлили върху прасето, което се опитваше да се изтръгне, отново го обзе гордост от това, че са успели да надхитрят едно живо същество, да наложат волята си над него, да му вземат живота с такава наслада, с каквато се отпива една дълга глътка.
Той разтвори ръце.
— Трябваше да видиш колко кръв изтече!
Ловците, които се бяха посмълчали, пак зашумяха при тези думи. Ралф отметна назад косата си. Ръката му сочеше към празния хоризонт. Гласът му беше силен и рязък и ги накара да млъкнат.
— Имаше кораб.
Джек, изведнъж изправен пред нещо, от което трябваше да се направят много и страшни изводи, предпочете да затвори очи за тях. Положи ръка върху прасето и изтегли ножа си. Ралф отпусна надолу ръката си със стиснат пестник и гласът му потрепера.
— Имаше кораб. Ей там. Каза, че ще наглеждаш огъня, а си го изоставил!
Той направи крачка към Джек, който се извърна и застана срещу него.
— Можеха да ни видят. Можехме да си отидем у дома…
Думите бяха твърде горчиви за Прасчо, който забрави стеснителността си пред осъзнаването на тежката загуба. Той завика пискливо:
— Ти, дето само за кръв мислиш! Ти, Джек Меридю, с твоя лов! Можехме да си отидем у дома…