Ралф изблъска Прасчо настрана.
— Казахме, че аз съм вожд и ще правите, каквото ви кажа. Много дрънкате. Една колиба не можете да построите, а тръгвате на лов и оставяте огъня…
Извърна се и за миг замълча. След това пак се обади и гласът му секна от вълнение.
— Имаше кораб…
Един от по-малките ловци зарида. До съзнанието на всички стигаше печалната истина. Джек силно се изчерви. Като дърпаше прасето и го сечеше с ножа, той каза:
— Беше тежка работа. Нужни бяха всички.
Ралф се извърна.
— Когато правихме заслоните, пак имахме нужда от всички. Но ти трябваше да отидеш на лов…
— Трябва ни месо.
Казвайки това, Джек се изправи с окървавения нож в ръка. Двете момчета застанаха едно срещу друго. От една страна — увлекателният свят на лова, тактиката, дивата възбуда, умението; от друга — светът на копнежите по дома и на възнегодувалия здрав разум. Джек прехвърли ножа в лявата си ръка и докато отмяташе назад сплъстената си коса, изцапа челото си с кръв.
Прасчо започна отново.
— Що го оставихте да изгасне? Казвахте: ще има огън, ще има дим…
Тези думи, отправени му от Прасчо, и хълцуканията, означаващи съгласие от страна на някои от ловците, тласнаха Джек към насилие. В сините му очи се появиха опасните искри. Пристъпи напред и решил, че най-накрая има на кого да си го изкара, удари Прасчо и корема с юмрук. Прасчо изпъшка и седна. Джек застана над него. Гласът му беше зъл поради претърпяното унижение.
— Хайде де, хайде де, дебелане.
Ралф направи крачка напред, а Джек плесна Прасчо по тавата. Очилата му отхвръкнаха и издрънчаха по камъните.
— Очилата ми — извика Прасчо ужасен.
Той започна да лази и да ги търси пипнешком, но Саймън го изпревари и му ги подаде. Тук, на върха на планината, Саймън усети, че около него пърхат крилата на убийствени пориви.
— Едното стъкло е строшено.
Прасчо грабна очилата и си ги сложи. Погледна недоброжелателно към Джек.
— Не мога без очила. Сега съм все едно с едно око. Ще видиш ти…
Джек направи крачка към Прасчо, който хукна и спря едва когато помежду им остана една голяма скала. Подаде глава над нея и погледна Джек с еднооко, проблясващо стъкло.
— Сега имам само едно око. Ще видиш ти…
Джек го подигра:
— Ще видиш ти, а?
Прасчо и тези подигравки бяха тъй смешни, че ловците се разсмяха. Джек се почувства насърчен. Той продължи да имитира как Прасчо беше побягнал и смехът се превърна в истеричен пристъп. Ралф усети, че устните му неволно потръпват; ядоса се, че се поддава.
Той промълви:
— Това беше мръсен номер.
Джек прекрати кълченията и застана пред Ралф.
— Добре де! — почти изкряска той.
Погледна към Прасчо, към ловците, към Ралф.
— Съжалявам. За огъня, искам да кажа. Това е. Аз…
Напрегна волята си.
— …аз се извинявам.
Ловците зашумяха, възхитени от това мъжко поведение. Очевидно те бяха на мнение, че Джек е постъпил тъй, както трябва, че с рицарската си постъпка — искайки извинение — той вече е правата страна, а Ралф, кой знае защо — виновната. Зачакаха Ралф да отговори също тъй благородно.
Но гърлото на Ралф се беше свило, отказваше да изрече очакваните думи. Джек не само се беше провинил, ами сега прибягваше до тази дразнеща словесна хитрост. Огънят беше оставен да угасне, корабът беше отминал. Не виждаха ли те това? И вместо очаквания благороден жест през гърлото му се процедиха думи на гняв:
— Това беше мръсен номер.
Стояха смълчани на върха на планината, в очите на Джек се появи и изчезна познатият непроницаем блясък. Накрая Ралф измърмори ядосано:
— Добре, запалете огъня.
След като имаха да извършат нещо определено и полезно, част от напрежението спадна. Ралф не каза нищо повече, не направи нищо, остана вгледан в пепелта около краката си. Джек беше шумен и деен. Даваше заповеди, пееше, подсвиркваше, подхвърляше по някоя дума към смълчания се Ралф — думи, които не се нуждаеха от отговор, така че нямаше опасност да бъдат отминати с обидно мълчание; а Ралф си оставаше мълчалив. Никой, дори Джек не се осмели да му каже да се отмести и накрая трябваше да накладат огъня на три стъпки встрани, където мястото не беше тъй удобно. С това Ралф се утвърди като вожд по такъв безспорен начин, какъвто не би изнамерил, дори с дни да бе мислил. Срещу това тъй неподдаващо се на описание и тъй ефикасно оръжие Джек, без да знае защо, беше обзет от гняв. Когато огънят беше накладен, между тях се издигаше висока стена.
Щом наредиха дървата за огъня, назря нова криза. Джек нямаше с какво да го запали. Тогава, за своя изненада, Ралф отиде към Прасчо и му взе очилата До Ралф не усети как, след като една връзка между него и Джек се беше скъсала, беше се създала друга.