— Ще ги донеса обратно.
— Ще дойда и аз.
Прасчо стоеше зад него като островче сред море от непонятни цветни петна, докато Ралф коленичи и фокусира светлото петно. Огънят поде мигновено Прасчо протегна ръце и сграбчи очилата си обратно.
Пред разцъфналото цвете от вълшебно красиви виолетови, червени и жълти пламъци злината се стопи. Те бяха кръг деца пред лагерния огън и дори Прасчо и Ралф се почувстваха почти приобщени Скоро няколко момчета се втурнаха надолу по склона да търсят още съчки, а Джек се зае да разсече прасето. Опитаха се да държат цялото прасе набучено на кол над огъня, но шишът изгоря, а прасето не се беше опекло. Накрая започнаха да набучват на пръчки парчета месо и да ги пекат на жарта; дори и така момчето, което държеше шиша, се изпичаше почти толкова, колкото и месото.
Ралф усети, че устата му се пълни със слюнки. Мислеше да се откаже от месото, но съпротивителните му сили се бяха стопили от досегашната диета, състояща се от плодове, ядки и от време на време по някой краб или риба. Прие парче полуизпечено месо и го захапа като вълк.
Прасчо, който изпитваше същото, каквото и Ралф, се обади:
— А за мене няма ли?
Джек беше решил да го държи в напрежение, за да покаже властта си; но след като Прасчо обяви пред всички, че е бил пропуснат, си навлече допълнителна жестокост.
— Ти не си ловувал.
— И Ралф не е — каза Прасчо, преглъщайки слюнката си. — нито Саймън. А в крабите т’ва не е никакво месо — додаде той.
Ралф се размърда неловко. Саймън, седнал между близнаците и Прасчо, изтри уста и побутна своето месо върху скалите пред Прасчо, който го грабна. Близнаците се изкикотиха, а Саймън наведе лице засрамен.
Тогава Джек скочи на крака, отряза голямо парче месо и го хвърли в краката на Саймън
— На! Глупак такъв!
Изгледа ядосано Саймън.
— Вземи го!
Завъртя се на пета, център на учудения кръг от момчета.
— На мен дължите това месо!
В него се бяха наслоили толкова много потискани огорчения, че гневът му смразяваше със своята примитивност.
— Боядисах си лицето, издебнах го. Сега вие ядете всички, а пък аз…
Тишината обхвана планинския връх, докато започна отчетливо да се чуват пращенето на съчките в огъня и съскането на печащото се месо. Гледаха Джек с уважение, а той беше търсил разбиране. Ралф стоеше сред пепелта на сигналния огън, ръцете му бяха пълни с месо и също мълчеше.
Накрая Морис наруши мълчанието. Насочи разговора към единствената тема, която интересуваше всички:
— Къде намерихте прасето?
Роджър посочи към неприветливия овраг:
— Там бяха — при морето.
Джек, окопитил се, не можеше да понесе друг да описва вместо него. Той бързо се намеси.
— Пръснахме се във верига. Лазих на ръце и крака Копията се чупеха, защото нямат острие със законтрящ зъбец. Прасето избяга и вдигна страшна врява…
— Обърна се назад и се затича в кръга, кръвта му течеше…
Всички момчета говореха едновременно, облекчени и възбудени:
— Затегнахме кръга…
— От първия удар задните му крака се схванаха, наобиколихме го отвсякъде и започнахме да удряме да удряме…
— Аз му прерязах гърлото…
Близнаците, пак засмени като един, скочиха и започнаха да тичат един около друг. Присъединиха се и останалите, като крещяха и издаваха звуци на умиращо прасе.
— Фрас по тиквата!
— Обърши му един!
След това Морис пое ролята на прасето и квичейки, се затича към центъра, а ловците, пак в кръг, си даваха вид, че го бият. Затанцуваха и подеха:
— Убий прасето! Заколи го! Прасни го по зурлата!
Ралф ги гледаше със завист и недоволство. Изчака да се уморят и песента да заглъхне и едва тогава каза:
— Свиквам събрание.
Спряха се един след друг и го изгледаха.
— С рапана. Свиквам събрание дори ако се завърнем по тъмно. Долу на скалата. Щом го надуя. Веднага.
Обърна се и заслиза по склона.
ПЕТА ГЛАВА
ВОДНОТО ЧУДОВИЩЕ
Приливът беше започнал и между водата и избелелите, сплъстени водорасли край палмовата тераса беше останала само тясна ивица. Ралф предпочете да върви по водораслите, защото искаше да мисли, а само тук можеше да върви, без да внимава къде стъпва. Както крачеше край водата, хрумна му нещо, което го изпълни с учудване. Изведнъж осъзна колко уморителен е този живот, след като по всяка пътека трябва непрекъснато да разрешаваш задачата къде да стъпиш, а значителна част от съзнателния живот се състои в това да гледаш в краката си. Спря с лице към ивицата. Спомни си за ентусиазма на първата експедиция, както човек си спомня за щастливо отлетелите детски дни, и се усмихна иронично. Извърна се и тръгна обратно към плоската скала, а слънцето го заслепяваше. Беше време за събранието и докато крачеше под късния омаен залез, внимателно обмисляше какво да каже в речта си. Събранието трябваше да бъде без грешка, да няма отплесване по въображаеми…