Обърка се в лабиринт от мисли, неясни поради това, че не можеше да ги облече в думи. Намръщи се и отново се съсредоточи.
А събранието трябваше да е делово, не за забавление. При тази мисъл ускори крачка; той чувстваш едновременно нетърпение, усещаше и клонящото към залез слънце, и повея в лицето си от скоростта, с която се движеше. Вятърът притисна сивата риза към гърдите му така, че той — в новото си настроение — забеляза гънките и — бяха станали неприятни и твърда като картон; забеляза как оръфаните ръбове на панталонките бяха протрили и зачервили кожата отпред на бедрата му. Потръпвайки при тази мисъл, той осъзна, че е мръсен и се е занемарил; даде си сметка колко му е противно непрекъснато да отмята от очите си кичурите сплъстена коса и вечер, когато слънцето се скрие, да се мушка в леглото от шумящи сухи листа. При тази мисъл започна да тича.
Плажът край соления вир беше изпъстрен с групи от момчета, които чакаха да започне събранието. Сториха му път — знаеха какво беше станало с огъня и разбраха, че на Ралф не му е до шеги.
Мястото за събрания, където беше застанал, имаше почти формата на триъгълник, но неправилен и нескопосан, както и всичко друго, направено от тях. Най-напред — пънът, на който той седеше; сух дънер, твърде голям, за да е израсъл на скалистата плоскост Може би тук го беше довлякъл някой от онези страховити тихоокеански урагани. Палмовият дънер лежеше успоредно на бреговата линия, така че, седнал на него, Ралф гледаше към острова, но за момчетата представляваше само една тъмна фигура, открояваща се на фона на светлеещата лагуна. Двете страни на триъгълника, в чиято основа беше дънерът, бяха по-неясно очертани. Отдясно имаше един ствол, излъскан в горната си част от движенията на седящите немирници, но не тъй голям и удобен като пъна на вожда. Вляво имаше четири малки ствола, един от които — най-отдалеченият — отчайващо неустойчив и разклатен. Не едно събрание се беше прекъсвало от избухналите смехове, когато някой се облегнеше непредпазливо назад и няколко момчета паднеха заднишком в тревата. Едва сега Ралф си даде сметка, че на никого — нито на него, нито на Джек, нито на Прасчо — не бе хрумнала простата мисъл да донесе един камък и да го вклини за подпора. И така щяха до безкрайност да търпят незакрепеният дънер да се измята, защото, защото… Отново затъна в дълбоки води.
Пред всеки един от повалените пънове тревата беше отъпкана, но в средата на триъгълника тя растеше буйна и висока. На върха му — също, защото там не сядаше никой. От всички страни около мястото за събрания се издигаха сиви стъбла, прави или наклонени, и поддържаха ниския листат покрив. От двете страни беше плажът, отзад лагуната, а отпред тъмнееше островът.
Ралф се насочи към пъна на вожда. Никога не бяха правили събрание толкова късно. Затова мястото им изглеждаше тъй различно. Обикновено надолу по зеления покрив играеше плетеница от златисти отражения и лицата им също бяха осветени от долу на горе, както, мислеше си Ралф, когато държиш електрическо фенерче в ръце. Но сега слънцето захождаше встрани, така че сенките си бяха там, където трябваше да бъдат.
Отново започна да се губи в догадки — нещо, което не му беше присъщо. След като лицата са различни, осветени отдолу или отгоре — какво тогава е едно лице? Какво е всичко друго?
Ралф се размърда нетърпеливо. Работата беше в това, че след като си вожд, трябва да мислиш, трябва да си умен. Освен това сгодният миг отлита, така че трябва да решаваш светкавично. Това те заставя да мислиш, защото мисленето е нещо ценно, което дава резултати…
Само че, реши Ралф, приближавайки се към мястото на вожда, аз не умея да мисля. За разлика от Прасчо. Още веднъж през тази вечер Ралф трябваше да направи преоценка на стойностите. Прасчо можеше да мисли. Главата му, тлъстата му глава сечеше, само че Прасчо не беше вожд. Но Прасчо, колкото и смешен да беше на вид, можеше да мисли. Ралф бе вече специалист по въпроса за мисленето и можеше да различава онези, които умеят да мислят. Слънцето в очите му припомни, че времето тече затова взе рапана от дървото и разгледа повърхността му. От дългото стоене на сухо жълтото и розовото бяха избелели, станали бяха белезникаво-прозрачни. Ралф изпита обич и дори уважение към рапана, макар че сам го беше извадил от лагуната. Застана пред събранието и допря раковината до устните си.