Останалите очакваха това и незабавно се приближиха. Тези, които знаеха, че е минал кораб, докато огънят е бил изгаснал, бяха смълчани, съзнавайки, че Ралф е ядосан; докато другите, които не знаеха, включително и малките, бяха повлияни от общата потиснатост. Мястото за събрания бързо се изпълни; Джек, Саймън, Морис и повечето от ловците — отдясно на Ралф; останалите отляво, на слънце. Прасчо се приближи и застана извън триъгълника. Това означаваше, че той иска да слуша, но няма да говори — един вид жест на неодобрение. — Работата е там, че се налага събрание. Всички мълчаха, но в лицата, обърнати към Ралф, се четеше напрежение. Той размаха рапана. Опитът вече го беше научил, че елементарни думи като тези, които бе казал, трябва да бъдат повторени поне два пъти, за да могат всички да ги разберат. Човек трябваше да седне и когато всички очи се вперят в рапана, така да отронва думите, че те да падат като тежки кръгли камъни сред насядалите или наклякали групички. Търсеше прости думи, за да могат дори малките да разберат за какво е било свикано събранието. По-късно може би онези, които умееха да говорят — Джек, Морис, Прасчо, — щяха да използват цялата си вещина, за да дадат друга насока на събранието; но сега, в началото, темата на обсъждането трябваше да се определи пределно ясно.
— Налага се събрание. Не за да се забавляваме. Не за па се смеем и да падаме от пъновете… — Малчуганите, седнали на разклатения дънер, се засмяха и се спогледаха — …не за да си правим шеги или — той вдигна рапана, търсейки вярната дума, — за да покажем колко сме умни. Не за това. А за да се разберем веднъж завинаги.
Замълча за миг.
— Дълго време се чудих. Блъсках си ума. Знам какво трябва — едно събрание, на което да се разберем. И започвам пръв.
Поспря се за миг и по навик отметна с ръка косата си назад. Прасчо, след като безрезултатно бе изразявал протеста си, се приближи на пръсти и се присъедини към другите.
Ралф продължи.
— Много пъти правихме събрания. На всеки му е приятно да говори и да се събираме. Решаваме. А после не изпълняваме. Решихме да носим вода от поточето и да я оставяме в тези кокосови черупки под пресни листа. Няколко дни имахме вода. А сега няма. Черупките са празни. Пие се от реката.
Разнесе се одобрително мърморене.
— Не че има нещо лошо в това да се пие от реката. Искам да кажа, бих пил по-скоро от онова място — нали се сещате, — вирчето с водопада, отколкото от някаква си кокосова черупка. Само че казахме — ще носим вода. А не носим. Следобед имаше само две пълни черупки.
Облиза устни.
— После колибите. Заслоните.
Мърморенето отново се надигна и замря.
— Повечето спят в заслоните. Довечера, с изключение на Самиерик горе при огъня, всички ще спят в заслоните. Кой ги построи?
Изведнъж децата зашумяха. Всички бяха строили заслоните. Ралф трябваше отново да размаха рапана.
— Чакайте малко! Питам, кой построи трите? Първия го строихме всички, втория го строихме четирима, а последния, ей там, го строихме само двамата със Саймън. Затова е такъв — едва се крепи. Няма какво да се смеете. Ако пак завали, той може да се срути. А като вали, не можем без заслони.
Поспря се и се изкашля.
— Още нещо. Решихме, че клозетът ни ще е на онези скали зад басейна. И така е разумно, защото приливът изчиства мястото. На вас, малчуганите, това ви е известно.
Тук-там някой се изкикоти, размениха се бързи погледи.
— Сега ходите навсякъде. Дори край заслоните и на носа. Вие, малките, като се наядете с плодове, ако изведнъж видите зор…
Събранието се заливаше от смях.
— Казах: хване ли ви разстройство, няма да ядете плодове. Това е мръсотия!
Сграбчи отпред своята втвърдила се сива риза.
— Истинска мръсотия. Ако не можете да изтраете, ще тръгнете по брега към скалите. Ясно ли е?
Прасчо посегна към рапана, но Ралф поклати глава. Беше си наумил точка по точка какво има да каже.
— Ще трябва пак да ходим там, при скалите. Тук наоколо е станало мръсно. Той направи пауза. Събранието усети, че наближава нещо важно, и напрегнато очакваше какво ще стане. — И освен това: за огъня.
Ралф издиша въздуха от гърдите си, въздишката предизвика ехо сред аудиторията. Джек се залови дялка парче дърво с ножа си и прошепна нещо на Робърт, който отвърна очи.
— Огънят е най-важното нещо за нас на този остров. Как ще ни спасят освен по чиста случайност, ако не поддържаме огъня? Толкова ли е трудно да поддържаме един огън?
Той направи движение с ръка.
— Да се погледнем! Колко сме? И да не можем да поддържаме един огън, за да има дим! Не разбирате ли? Не виждате ли, че докато сме живи, не трябва да оставяме огънят да угасне?