— Не съм съгласен с всичко, което каза Джек, но с някои работи съм. Разбира се, в гората няма чудовище. Няма, я! Какво ще яде?
— Прасета.
— Прасета ядем ние.
— Прасчо!
— Рапанът е у мен — възмути се Прасчо. — Ралф, те трябва да мълчат, нали така? Вие, малките, да мълчите! Искам да кажа, че не съм съгласен с това де, за страха. Разбира се, че няма от какво да се боим в гората. Че нали и аз съм влизал в нея! Още малко и ще започнете да говорите за призраци и разни такива работи. Ние следим какво става и ако нещо не върви, ще го оправим.
Той свали очилата си и примигна към дечурлигата. Слънцето се бе скрило тъй рязко, сякаш някой бе угасил лампа.
Той отново се залови да обяснява.
— Ако ви присвие болка в корема, по-малка или по-голяма…
— Ти си по-голяма…
— Като се насмеете, може би ще можем да продължим събранието. И ако малчуганите пак седнат на дървото, дето се измята, ще се изтърсят моменталически. Така че по-добре да седнат на земята и да слушат. Не! Има си за всичко лекари, дори за това дали ти е наред вътре в ума. Да не искаш да кажеш, че тук непрекъснато трябва да се боим, без да има от какво? Животът — продължи разпалено Прасчо — е научен, т’ва е положението. След година-две, като свърши войната, те ще пътуват до Марс и обратно. Знам, че няма чудовище — с нокти и тъй нататък, искам да кажа, — ама знам, че и за страх няма нищо.
Прасчо замълча.
— Освен…
Ралф се размърда неспокойно.
— Освен какво?
— Освен страха от хората.
Насядалите момчета нададоха нещо средно между смях и присмехулно подвикване. Прасчо сниши глава и бързо продължи.
— Затова да поговорим с малкия, дето разправяше за звяра, и може да разбере колко глупав е бил.
Малчуганите се разбръщолевиха помежду си, после един от тях излезе напред.
— Как се казваш?
— Фил.
За малчуган беше самоуверен — протегна ръка към рапана и го прегърна като Ралф, оглеждайки се на всички страни, за да си осигури вниманието на всички, преди да заговори.
— Снощи сънувах, сънувах страшен сън: че се бия с някакви работи. Бях сам извън заслона и се биех с тези работи, с тези пълзящи работи, дето се вият по дърветата.
Той спря и другите малчугани се засмяха с ужас и съучастие.
— Тогава се уплаших и се събудих. И бях сам извън заслона, и пълзящите работи си бяха отишли.
Осезаемият ужас от казаното, тъй разбираемо, тъй оголено и страховито, накара всички да затаят дъх. Иззад бялата раковина тъничкият гласец на детето продължи:
— И се уплаших, и тъкмо да повикам Ралф, гледам между дърветата нещо се движи, нещо голямо и страшно.
Той замлъкна, споменът го плашеше, но му беше приятно, че предизвиква смайване.
— Това е бил кошмарен сън — каза Ралф, — той е вървял насън.
През събранието премина шепот на съгласие.
Малкият упорито поклати глава.
— Аз спях, когато беше боят с пълзящите работи, а когато те си отидоха, аз бях буден и видях как нещо голямо и страшно се движеше между дърветата.
Ралф протегна ръка за рапана и малкият седна.
— Спял си. Навън не е имало никой. Как може някой да скита в гората нощем? Някой ходил ли е? Някой излизал ли е навън?
Дълъг миг на мълчание и накрая събранието се изсмя при мисълта, че някой би се осмелил да излезе навън в тъмнината нощем. Тогава Саймън се изправи и Ралф го погледна изумено.
— Ти! Че какво си търсил в тъмното? Саймън, решил отведнъж да изясни нещата, сграбчи рапана.
— Исках да отида… на едно място… едно място, дето аз си го знам.
— Какво място?
— Едно място, дето аз си го знам. Едно място в джунглата.
Той се поколеба.
Джек обобщи със свойствения си презрителен тон, който беше едновременно ироничен й слагаше точка на съмненията:
— Не е можал да устиска.
Малко обиден заради Саймън, Ралф взе раковината обратно, като в същото време строго гледаше Саймън в очите.
— Добре, друг път да не се повтаря. Ясно ли е? Нощем — не. И без това достатъчно дрънкат за разни зверове, така че няма нужда малките да те виждат да се прокрадваш като…
Надигна се подигравателен смях, но в него имаше също страх и порицание. Саймън отвори уста да се обади, но рапанът беше у Ралф, така че той отстъпи към мястото си.
Когато събранието се успокои, Ралф се обърна към Прасчо.
— Е, Прасчо?
— Има още един. Тоя.
Малчуганите изблъскаха напред Пърсивъл и го оставиха сам. Той застана в средата, сред тревата, която стигаше до коленете му, свел очи към краката си, които не се виждаха, и се опитваше да се държи тъй, сякаш се намира сам в палатка. Ралф си спомни за едно друго момченце, което бе стояло така, и потръпна при спомена. Беше потискал мисълта, прогонил беше образа и само някакво стечение на обстоятелствата, твърде точно възпроизвеждане на случилото се, можеше да го извлече на повърхността. Не броиха повече малчуганите, отчасти защото нямаше как да се уверят, че когато те кажат, че никой не липсва, наистина всички са налице, и отчасти защото Ралф знаеше отговора поне на един от въпросите, които Прасчо беше поставил на върха на планината. Имаше всякакви момченца — русокоси, тъмнокоси, с лунички, всички бяха мръсни, но по лицето на нито едно от тях нямаше родилен белег.