Никой не беше видял отново онова с белега като петно от черничев сок. Но тогава Прасчо беше увещавал и беше сплашвал. Признаващ негласно, че си спомня онова, което не биваше да се споменава, Ралф кимна към Прасчо:
— Добре. Питай го.
Прасчо коленичи, като държеше рапана.
— Хайде сега да кажеш как се казваш.
Малкият се сви във въображаемата си палатка. Прасчо се обърна безпомощно към Ралф, който повтори рязко:
— Кажи как се казваш!
Раздразнена от мълчанието и от отказа, аудиторията започна да скандира:
— Как се казваш? Как се казваш?
— Тихо!
Ралф се взря в детето в здрача.
— Хайде сега кажи как се казваш.
— Пърсивъл Уимз Медисън, Наместничеството, Харкорт Сейнт Антъни, Хантс, телефон, телефон, теле…
Тъй като цялата тази информация беше свързана възпоминания, предизвикващи горчива тъга, малкият се разплака. Лицето му се сгърчи, от очите му закапаха сълзи, устата му се разтвори, зейна тъмнеещо квадратно отверстие. Отначало той беше нямо изображение на мъката; след това от него започнаха да се изтръгват вопли, силни и неспиращи като звука на раковината.
— Млъкни! Чуваш ли, млъкни!
Пърсивъл Уимз Медисън не желаеше да млъкне. Беше се отприщила вълна, която не можеше да бъде спряна нито от духовно надмощие, нито от физическа заплаха. Плачът продължаваше, дъх след дъх, сякаш го напомпваше, за да го поддържа изправен, и сякаш детето беше заковано за него.
— Млъкни! Млъкни!
Защото малчуганите вече не мълчаха. Те подсетени за личната си скръб; а може би почувстваха, че имат дял в някаква скръб, която би трябвало да с нарече мирова. Разплакаха се от солидарност, някои от тях почти тъй силно като Пърсивъл.
Спаси ги Морис. Той извика:
— Гледайте!
И се престори, че пада. Потри уж натъртените си задни части и седна на измятащия се ствол така, че се изтърколи на тревата. Не беше добър комедиант, но успя да отвлече вниманието на Пърсивъл и останалите и те се засмяха, подсмърчайки. А после смехът ги обзе тъй неудържимо, че и големите се присъединиха.
Пръв Джек успя да бъде чут. Раковината не беше у него, следователно говореше не по правилата, но никой не възрази.
— Дай да се разберем за чудовището!
С Пърсивъл ставаше нещо странно. Той се прозя и се олюля, затова Джек го хвана и го раздруса.
— Къде живее това чудовище? Пърсивъл се отпусна в ръцете на Джек.
— Много е хитро това чудовище — присмя се Прасчо, — щом може да се укрие на този остров.
— Джек е ходил навсякъде…
— Къде може да живее едно чудовище?
— Глупости, чудовище!
Пърсивъл смотолеви нещо и събранието пак се разсмя. Ралф се наклони напред.
— Какво казва?
Джек изслуша отговора на Пърсивъл и го пусна. След като вече не го държаха, Пърсивъл, почувствал успокояващото присъствие на толкова много хора около себе си, се отпусна на високата трева и заспа.
Джек се изкашля и съобщи сякаш между другото:
— Разправя, че чудовището излизало от морето. Смеховете замряха. Пряко волята си Ралф се извърна, на фона на лагуната ос открои тъмната му приведена фигура. Другите проследиха погледа му; отправиха очи към ширналата се водна площ и към откритото море отвъд нея, загадъчно пространство с цвят на индиго, криещо безкрай опасности; вслушаха се в тихия като въздишка шепот откъм рифа.
Морис заговори тъй силно, че те подскочиха.
— Татко казва, че в морето имало все още непознати животни.
Пак започнаха пререканията. Ралф протегна проблясващата раковина и Морис послушно я пое. Събранието утихна.
— Джек е прав, като казва, че хората, тъй или иначе, винаги се страхуват, така че няма нищо особено, дето и вие се страхувате. Ама като казва, че на острова има само прасета, сигурно е така, ама и той не знае, не може да е сигурен, искам да кажа, де… — Морис си пое въздух.
— Татко вика, има едни, как се викаха, дето правят мастило — сепии, — дето са дълги по сто метра и могат да лапнат цял кит. — Той пак замлъкна и весело се засмя.
— Аз, разбира се, не вярвам в чудовището. Както вика Прасчо, животът е научен, ама от де да знаем? Искам да кажа, че не може да сме сигурни, де…
Някой извика: