— И ти да млъкваш! За какво се мислиш? Стоиш само и нареждаш кой какво да прави. Не можеш да ловуваш, не можеш да пееш…
— Аз съм вожд. Избран съм.
— Много ли е важно, като са те избрали? Само даваш глупави заповеди…
— Рапанът е у Прасчо.
— Хайде, пак почни да вземаш страната на Прасчо…
— Джек!
Гласът започна да го имитира озлобено:
— Джек! Джек!
— Правилата! — извика Ралф. — Нарушаваш правилата!
— Много важно!
Ралф мобилизира цялата си убедителност.
— Разбери, че правилата са единственото, което имаме!
Но Джек се развика срещу него.
— Майната им на правилата! Силни сме, ловуваме! Ако има звяр, ще го уловим! Ще го обградим и ще удряме, ще удряме!…
Замахна с все сила и скочи на бледия пясък долу. Скалата мигом се изпълни с шум и възбуда, боричкане, викове и смях. Събранието се разпръсна на безцелно блуждаещи сенки, които се разпиляваха от палмите до водата и по-нататък, където в тъмнината вече не се виждаше. Ралф усети, че рапанът допира бузата му и го взе от Прасчо.
— Какво ще кажат възрастните? — извика отново Прасчо. — Виж ги!
От плажа долитаха различни звуци: някои играеха на лов, други се смееха истерично, трети пищяха, наистина обхванати от ужас.
— Надуй рапана, Ралф.
Прасчо беше толкова близо до него, че Ралф виждаше блясъка на единственото му стъкло.
— Огънят е всичко. Не могат ли да разберат?
— Сега трябва да пипаш твърдо. Да ги накараш да ти се подчинят.
Ралф отговори с неуверен глас на човек, който си припомня теорема.
— Ако надуя рапана и не дойдат, оставаме нула за тях. Огън няма да се поддържа. Ще станем като животни. И никога няма да ни спасят.
— Ако не го надуеш пак, скоро ще станем скотове. Не ги виждам какво правят, ама чувам.
Разпръснатите фигури се бяха групирали и се бяха завърнали на пясъка като въртяща се около себе си черна маса. Бяха подхванали някакъв припев и малчуганите, които вече достатъчно се бяха наплашили, се отдалечаваха с рев, като се препъваха. Ралф вдигна раковината към устните си, после пак я свали.
— Въпросът е: има ли призраци, Прасчо? Или зверове?
— Няма, разбира се.
— Защо да няма?
— Щото тогава нещата губят смисъл. Къщи и улици, и телевизори — защо са ни тогава, стават безсмислени, излишни.
Момчетата, които танцуваха и пееха, се бяха отдалечили и сега припевът беше само ритъм без думи.
— Ами представи си пък, че наистина са безсмислени? Че тук, на този остров, нямат смисъл? Представи си, че има едни такива, дето ни следят, дебнат ни.
Ралф силно потрепери и тъй се приближи към Прасчо, че двамата силно се блъснаха.
— Недей да говориш така! И без т’ва не ни е лесно, Ралф, повече не мога да понеса. Ако има призраци…
— Трябва да се откажа да съм вожд. Чуй ги!
— Боже мой — недей!
Прасчо се впи в ръката на Ралф.
— Ако Джек стане вожд, ще има само лов и никакъв огън. Ще останем тук, докато всички измрем.
Гласът му беше станал пронизително писклив.
— Кой седи там?
— Аз съм, Саймън.
— За нищо не ставаме. Като слепи мишки — каза Ралф. — Отказвам се.
— Ако се откажеш — зашептя уплашено Прасчо, — к’во ще стане с мен?
— Нищо.
— Той ме мрази. Не знам защо. Ако той започне да се разпорежда, за тебе няма страшно, той ти има страха. После — ще го удариш.
— Ти добре се сби с него преди малко.
— Рапанът беше у мен — отвърна кратко Прасчо.
— Имах право да говоря. Саймън се размърда в тъмното.
— Остани да си вожд.
— Ти да мълчиш, Саймън! Не можа ли да кажеш, че няма звяр?
— Страх ме е от него — каза Прасчо — и затова го познавам. Ако те е страх от някой, мразиш го, но не можеш да не мислиш за него. Пра’иш си илюзии, че добре де, к’во му има на човека пък толкоз, после, пак като го видиш, става като астма и не можеш да дишаш. Ще ти го кажа, Ралф. Той и тебе те мрази.
— Мен? Защо пък мен?
— Знам ли. Натри му носа за огъня; после ти си вожд, а той не е.
— Как да не е. Вожд Джек Меридю!
— Дълго съм лежал болен и много съм мислил. Познавам хората. И себе си. И него. Не може нищо да ти направи на теб, но отместиш ли се от пътя му, ще си го изкара на другия. На мен.
— Прасчо е прав, Ралф. Или ти, или Джек. Остани вожд.
— Вървим, накъдето ни духне вятърът, и работите не вървят на добре. У дома винаги има някой възрастен. Кажете, сър, кажете, мис, и получаваш отговор. Ех, как ми се иска да беше пак така!
— Да беше тук леля ми.
— Да беше баща ми… Ох, само приказваме!
— Огънят трябва да се поддържа.
Танцът беше завършил и ловците се завръщаха в заслоните.
— Те, големите, си знаят работата — каза Прасчо. — Не ги е страх от тъмното. Ш’ се съберат, ш’ пият чай и ш’ обсъдят. После работите ш’ се оправят…