— Те нямаше да запалят острова, И да изгубят…
— Щяха да построят кораб…
Трите момчета стояха в тъмнината, опитвайки се неуспешно да изразят колко са велики възрастните.
— Нямаше да се карат…
— И да ми счупят очилата…
— И да говорят за чудовища…
— Само да можеха да пратят някакво известие — извика отчаяно Ралф. — Само да можеха да ни пратят нещо като за възрастни… да ни дадат знак или нещо такова.
В тъмнината се надигна писък, от който те настръхнаха и се сгушиха един в друг. Писъкът се извиси, далечен и неземен, после премина в неразбираем брътвеж. Пърсивъл Уимз Медисън, от Наместничеството, Харкорт Сейнт Антъни, лежеше във високата трева и беше попаднал в обстоятелства, при които адресът му, макар и да звучеше като заклинание, не можеше да му помогне.
ШЕСТА ГЛАВА
ЧУДОВИЩЕТО ОТ ВЪЗДУХА
Светеха само звездите. Когато разбраха откъде идва злокобният писък след като Пърсивъл се беше успокоил, Ралф и Саймън го вдигнаха несръчно и го отнесоха в един заслон. Въпреки смелите думи, които беше казал, Прасчо не смееше да се отдели от тях и трите големи момчета отидоха заедно в другия заслон. Лежаха неспокойно в сухите листа, които шумяха, и през отвора гледаха към отрязък от звездно небе над лагуната. Понякога някой от малчуганите в другите заслони проплакваше, по едно време един от големите заговори в тъмното. След това и те заспаха.
Над хоризонта се издигна тънък лунен сърп, безсилен да проправи пътека от светлина дори когато полегна на водата, но в небето имаше и други светлини, които се движеха бързо, мигаха или изгасваха, макар че и най-тихо пукане не отекваше долу от боя, който се водеше на километри височина. Все пак нещо дойде от света на възрастните, дойде един знак, въпреки че по това време нито едно от децата не бе будно, за да го разчете. Това беше внезапна ослепителна експлозия и къдрава следа по небето; после отново тъмнина и звезди. Над острова се появи една точка, фигурка, която падаше бързо под един парашут, фигурка с полюшващи се крайници. Ветровете, различни в различните височини, я носеха насам-натам. После на три мили височина вятърът се стабилизира, фигурката описа низходяща крива по небето, премина косо над рифа и лагуната и се насочи към планината. Накрая падна и се сви сред сините цветя по планинския склон, но сега и на тази височина подухваше, макар и слабо, и парашутът заплющя, заблъска се и се замята. Фигурката повлече нозе и се затътри нагоре по склона. Метър след метър, полъх след полъх ветрецът я изтегляше сред сините цветя, влачеше я през балвани и червеникави камъни, докато накрая тя легна, сгушена сред острите чукари на планинския връх. Тук вятърът беше на пориви и въжетата на парашута се разбъркаха и заплетоха; фигурката, придържана от обърканите въжета, седна, главата с шлема се отпусна между коленете. Когато ветрецът повяваше, въжетата се опъваха, това дърпане изправяше главата и тялото така, че фигурката сякаш се взираше иззад билото. После, затихнеше ли повеят, въжетата се отпускаха, фигурката пак се накланяше напред и заравяше глава между коленете си. И така, докато звездите описваха своя път през небето, фигурката седеше на планинския връх, покланяше се, изправяше се и пак се покланяше.
В мрака пред развиделяване се дочу шум откъм една скала на склона, недалече от върха на планината. Две момчета се измъкнаха от купчина съчки и сухи листа, две неясни сенки, които сънливо си приказваха. Това бяха двамата близнаци, дежурни при огъня. По правило единият трябваше да спи, а другият да дежури. Но те никога не можеха да свършат нещо както трябва, ако действаха поотделно, и тъй като беше невъзможно да бодърстват цяла нощ, бяха легнали да спят. Приближиха се към тъмнеещото петно — всичко, което беше останало от сигналния огън, — като се прозяваха, триеха очи и крачеха уверено по обичайния път. Щом пристигнаха, престанаха да се прозяват и единият от тях изтича бързо за съчки и листа. Другият коленичи.
— Май че е угаснал.
Той опипваше безцелно съчките, които другият беше наврял в ръцете му.
— Ами сега!
Той полегна, приближи устни към огнището и задуха леко. Открои се лицето му, озарено в червено. После спря за малко.
— Сам, трябват ни…
— …подпалки.
Ерик се наведе и отново задуха леко, докато огнището засвети. Сам побутна подпалките към разжареното място, после сложи там и един клон. Жарта засвети по-силно и клонът се разгоря. Сам струпа още клони.
— Ще се свършат — каза Ерик, — много слагаш.
— Дай да се стоплим.
— Само че ще трябва да донесем още дърва.