— Студено ми е.
— И на мен.
— А пък е и…
— …тъмно. Добре тогава.
Ерик клекна встрани и загледа как Сам разпалва огъня. Направи пирамидка от сухи клонки и огънят загоря както трябва.
— Още малко и щяхме да го изпуснем.
— Той щеше да се…
— …разбеснее.
— Ъ-хъ!
Няколко мига близнаците гледаха огъня и мълчаха След това Ерик се засмя.
— Разбесня се, нали?
— Заради.,.
— …огъня и прасето.
— Добре, че се заяде с Джек, а не с нас.
— Ъ-хъ. Помниш ли господин Заядливко в училище?
— „Слушай, момче — да ме подлудиш ли искаш?“
Близнаците се засмяха по еднакъв начин, после се сетиха за тъмнината и други неща и се огледаха неспокойно. Пламъците, обхванали наредените като пирамида съчки, пак привлякоха погледите им. Ерик гледаше листните въшки, които пълзяха панически, неспособни да избягат от пламъците, и се сети за първия огън, недалече от тях, долу, на стръмния склон, където сега цареше пълна тишина. Споменът беше неприятен и той отвърна поглед към върха.
Огънят сега излъчваше топлина, която приятно ги обливаше на горещи вълни. Сам се забавляваше, като слагаше клонки в огъня колкото може по-плътно една до друга. Ерик разтвори ръце, опитвайки се да определи разстоянието, от което топлината е поносима. Погледът му блуждаеше над огъня, зад който безформените сенки на канарите отново добиваха дневните си очертания. Ето там беше голямата скала, после трите камъка, разцепената канара, по-нататък — пролуката, после…
— Сам.
— Ъ-хъ?
— Нищо.
Пламъкът поглъщаше клоните, кората се сгърчваше и се отделяше, дървото пукаше. Пирамидално наредените клони и пламъците хвърлиха широк кръг от светлина, отразявайки върха.
— Сам…
— Ъ-хъ?
— Сам! Сам!
Сам погледна Ерик раздразнено. Това, в което Ерик се взираше тъй напрегнато, беше зад гърба му и той се изплаши. Примъкна се бързо на отсрещния край на огъня, приклекна до Ерик и погледна да види какво има. Застанаха като замръзнали, хванали се за ръце, четири немигащи очи и две отворени уста.
Далече под тях дърветата въздъхнаха, после забучаха. Надвисналите над челата им перчеми се развяха, пламъците се устремиха встрани. На петнадесетина крачки от тях се разнесе плющенето на издуто от вятъра платно.
Нито едното, нито другото момче нададе вик, но ръцете се сплетоха по-здраво, устните им се сгърчиха. Останаха така може би десетина секунди, през които буйно раздухваният огън пращаше дим, искри и променлива светлина около билото.
След това, сякаш притежаваха един-единствен уплашен ум, двамата се втурнаха през скалите и побягнаха.
Ралф сънуваше. Беше заспал, след като — така му се струваше — цяла вечност се бе обръщал и въртял сред шумящите сухи листа. Дори виковете от кошмарите в другите заслони не стигаха до него — сега той беше там, откъдето беше дошъл, и подаваше през градинската ограда бучки захар на понитата.
После някой раздруса ръката му, за да му каже, че е време за чая.
— Ралф! Събуди се!
Листата шумяха като морето.
— Ралф, събуди се! Какво има?
— Видяхме…
— …чудовището,..
— …съвсем ясно!
— Кои сте вие? Близнаците ли?
— Видяхме чудовището…
— Тихо. Прасчо.
Листата продължаваха да бучат като морски вълни. Прасчо се блъсна в него, единият от близнаците го сграбчи, когато той се насочи към продълговатия отвор в който се виждаше късче звездно небе.
— Не излизай — страшно е!
— Прасчо, къде са копията?
— Чувам как…
— Тихо. Не ставай.
Лежаха и слушаха, най-напред с недоверие след това с ужас описанието, което близнаците им шептяха, прекъсвани от паузи на гробовно мълчание. Скоро тъмнината се изпълни с хищни лапи, страшна неизвестност и заплаха. Безкрайно мудната зора гасеше звездите и най-после в заслона започна да се процежда печална сива светлина. Те се разшаваха, макар че светът извън заслона продължаваше да е невъобразимо опасен. В лабиринта на мрака се внесе яснота — изпъкнаха неща, намиращи се близо, и други, намиращи се по-далече, високо в небето облачетата се сгряха, оцветени. Една-единствена морска птица припляска към небето с дрезгав писък, повторен от ехото, в гората нещо изкряска. Облачната ивица на хоризонта се оцвети в розово, рошавите глави на палмите станаха зелени.
Ралф коленичи при входа на заслона и предпазливо се огледа наоколо.
— Самиерик, извикайте ги на събрание. По-внимателно! Хайде!
Близнаците, хванали се с треперещи ръце един за друг, се осмелиха да притичат до близкия заслон и разгласиха страшната новина. Ралф, който трябваше да пази достойнството си, тръгна изправен към скалата, но по гърба му бяха полазили тръпки, Прасчо и Саймън го последваха, след тях се запромъкваха и другите момчета.