Ралф взе раковината, която лежеше на излъсканото място на дънера, определено за вожда, и я приближи до устните си, но после се поколеба и не я наду. Вместо това я вдигна, показвайки им я, и те разбраха.
Слънчевите лъчи, които като ветрило се подаваха иззад хоризонта, вече огряха и по-надолу, на равнището на очите. Ралф се загледа за миг към нарастващия златист резен, който вече ги огряваше отдясно и им върна способността да говорят. Момчетата го обградиха в кръг с наежени ловни копия.
Той подаде раковината на един от близнаците — на Ерик, който беше по-близо.
— Видяхме чудовището с очите си. Не, не бяхме заспали…
Сам продължи разказа. По стар навик раковината се отнасяше за двамата близнаци, вече бяха свикнали да ги приемат като едно цяло.
— Беше се разбесняло. Зад главата му нещо се движеше — криле. То също се движеше…
— Страшно беше. Някак си седна…
— Огънят светеше силно…
— Току-що го бяхме разпалили…
— …с още съчки…
— Имаше очи…
— Зъби…
— Нокти…
— Избягахме с всички сили…
— Препъвахме се в разни…
— Чудовището ни подгони…
— Видях го как ни дебне зад дърветата…
— Почти ме докосна…
Ралф боязливо посочи към лицето на Ерик, цялото издрано от храсталаците.
— От какво ти е това?
Ерик опипа лицето си.
— Целият съм издран. Има ли кръв?
Кръгът от момчета потръпна от ужас. Джони, който още се прозяваше, избухна в сълзи и Бил го зашляпа по гърба, докато той се задави. Ясната утрин беше изпълнена с опасности и кръгът се променяше. Вместо навътре момчетата се извърнаха навън, изострените копия образуваха защитна преграда. Джек ги накара отново да се обърнат към центъра.
— Това ще бъде истински лов! Кой ще дойде? Ралф се раздвижи нетърпеливо.
— Копията ни са дървени. Не ставай глупав!
— Страх ли те е? — присмя се Джек.
— Разбира се, че ме е страх. Кой няма да се уплаши?
Обърна се към близнаците, искаше му се да е така, но знаеше, че надеждата му е напразна.
— Да не ни поднасяте?
Отрицателният отговор беше тъй изразителен, че никой не се усъмни. Прасчо пое раковината.
— Не можем ли един вид да си стоим тука? Чудовището може да не дойде.
Ако нямаше усещането, че са наблюдавани, Ралф щеше да му изкрещи грубо.
— Да стоим тук ли? Да се скупчим в това крайче на острова и все да сме нащрек? Ами храна? Ами огъня?
— Хайде да тръгваме — каза неспокойно Джек, — губим време.
— Не е така. Ами малчуганите?
— Голяма работа, малчуганите!
— Кой ще се грижи за тях?
— Да не би някой да се е грижил досега?
— Досега нямаше нужда! Сега трябва. Прасчо ще бъде с тях.
— Точно така. Пази си го твоя Прасчо да не се излага на опасност!
— Не ставай такъв! Какво може Прасчо с едно око?
Останалите момчета любопитно поглеждаха от единия към другия.
— И още нещо. Чудовището не оставя следи, затова не можеш да ловуваш както обикновено. Ако оставяше следи, щяхме да ги забележим. Изглежда, че може да прелита между дърветата като дявол знае какво.
Другите кимнаха.
— Затова нека да помислим.
Прасчо свали повредените си очила и изтри единственото стъкло.
— Ами ние, Ралф?
— Рапанът не е у теб. Дръж!
— Искам да кажа, какво ще правим ние? Ами ако чудовището дойде, докато вас ви няма? Не виждам добре и ако се уплаша…
Джек го прекъсна презрително:
— Ти си вечно уплашен.
— Рапанът е у мен…
— Рапанът, рапанът — изкрещя Джек, — стига с тоя рапан! Ясно е кой трябва да говори. Имаше ли някаква полза от това, което каза Саймън или Бил, или Уолтър? Време е някои хора да се научат, че трябва да мълчат и да оставят на нас да решаваме…
Ралф не можеше да остави тези думи без отговор. Страните му пламнаха.
— Ти нямаш рапана — каза той. — Сядай!
Лицето на Джек така побеля, че луничките му се превърнаха в кафяви петънца. Облиза устни и остана прав.
— Това е работа за ловците.
Останалите наблюдаваха напрегнато. Прасчо, съзнавайки, че е опасно замесен в спора, остави раковината на коленете на Ралф и седна. Мълчанието започна да тегне и Прасчо затаи дъх.
— Това е нещо повече, не е работа само за ловците — каза накрая Ралф, — защото вие не можете да проследите звяра. А нали искате да бъдете спасени?
Той се обърна към събралите се.
— Нали искате да бъдете спасени? Пак погледна към Джек.
— Вече казах, че главното е огънят. Сега той сигурно е угаснал…
Обхвана го познатото чувство на яд и то го спаси защото му даде сили да премине в настъпление.
— Без ум ли останахте? Трябва да запалим огъня. Ти, Джек, изобщо не се сети за това, нали? А вие, останалите, не искате да ви спасят, така ли?