Как не — искаха да ги спасят, нямаше спор по това; рязък отлив на мненията в полза на Ралф — и кризата премина. Прасчо издиша шумно, опита се да си поеме дъх и не успя. Опря се на един пън със зейнала уста, кожата около устните му беше започнала да посинява. Никой не му обръщаше внимание.
— Сега, Джек, помисли. Спомни си има ли някое място на острова, където да не си ходил?
Джек отговори с нежелание:
— Само в… но, разбира се, ти сигурно помниш! Накрая, дето става като опашка и скалите са като грамада. Приближавал съм се. Скалите образуват нещо като мост. Има само един път нагоре.
— А онова може да живее там.
Всички заговориха едновременно.
— Тъкмо така! Добре, Ще отидем да видим. Ако там го няма, отиваме на върха да огледаме и да запалим огъня.
— Да вървим.
— Първо ще ядем. После тръгваме. — Ралф помълча. — По-добре да вземем копия.
След като хапнаха, Ралф и големите поеха по крайбрежната ивица. Оставиха Прасчо опрян на ствола на скалата. Денят обещаваше да бъде като другите, слънчева баня под синия небосвод. Брегът се проточваше пред тях в мека извивка, която в далечината се сливаше с гората, защото денят беше в началото си, още незамрежен от играещото було на миражите. Предвождани от Ралф, те внимателно избираха пътя си по палмовата тераса, за да не вървят по горещия пясък край водата. Той остави Джек да води и Джек започна да се прокрадва с театрална предпазливост, макар че биха могли да съгледат неприятеля от цели двайсет крачки. Ралф вървеше последен, доволен, че поне за известно време се е измъкнал от отговорностите си.
Саймън, който вървеше пред Ралф, усети как в него се прокрадва съмнение — звяр с нокти, които могат да драскат, седи на върха на планината, не оставя следа, а не е достатъчно бърз, за да улови Самиерик? Както и да си мислеше за звяра, Саймън виждаше в съзнанието си образа на човек, героичен, но изпаднал в беда.
Той въздъхна. Другите можеха да се изправят и да говорят пред публика без това ужасно чувство на притеснение от множеството; можеха да кажат каквото искат, сякаш говорят само на един човек. Отстъпи встрани и погледна назад. Ралф идваше с копие на рамо. Саймън плахо забави крачка, докато се изравни с него, и го погледна изпод острия черен перчем, надвиснал над очите му. Ралф извърна поглед към него, усмихна се притеснено, сякаш забравил, че Саймън се бе държал глупаво, после пак отвърна очи, без да гледа към нещо определено. За миг-два Саймън беше радостен, че са му простили, после престана да мисли за себе си. Когато се блъсна в едно дърво, Ралф погледна настрани ядосано, а Робърт се изсмя. Саймън се олюля, на челото му имаше бяло петно, което бързо почервеня и от него протече кръв. Ралф прогони Саймън от мислите си и потъна в личния си ад. Рано или късно щяха да стигнат скалния замък и тогава като вожд той трябваше да поведе. Джек се върна тичешком.
— Вече се вижда.
— Добре. Ще се приближим, колкото можем.
Последва Джек до замъка, разположен на леко възвишение. Отляво бяха непроходимият гъсталак на лианите и дърветата.
— Защо да няма тук нещо?
— Защото нали виждаш? Нищо не излиза, нито влиза.
— А тогава в замъка?
— Гледай! Ето го!
Ралф разтвори тревната завеса и погледна. Имаше само още няколко крачки от камениста почва, после двата бряга на острова се събираха така, че човек очакваше да види нос или полуостров. Вместо това — тясна скална седловина, широка няколко крачки и дълга може би петнадесетина — едно продължение на сушата в морето. Там лежеше още една от ръбестите червеникави канари, съставящи основата на острова. Тази страна на замъка, извисяваща се на около тридесетина метра, беше оня розов бастион, който бяха видели от планинския връх. Канарата беше пропукана, върхът й — осеян с отломъци, които като че ли едва се крепяха.
Високата трева зад Ралф се изпълни със смълчани ловци. Ралф погледна към Джек.
— Ловецът си ти!
Джек се изчерви.
— Разбирам. Добре.
Нещо дълбоко скрито в Ралф заговори вместо него.
— Аз съм вожд. Аз ще отида. Недей да спориш.
Обърна се към другите:
— Ей, вие. Скрийте се тук. Ще ме чакате.
Откри, че гласът му проявяваше склонност или да заглъхва, или да излиза прекомерно силен. Погледна Джек.
— Мислиш ли?…
Джек промърмори:
— Ходил съм навсякъде. Тук трябва да е.
— Ясно.
Саймън промърмори засрамено:
— Не вярвам в никакъв звяр.
Ралф му отвърна учтиво, сякаш разговаряха за времето.
— Да, вероятно си прав.
Устата му беше стисната и пребледняла. Съвсем бавно отметна косата си назад.