— Е, довиждане.
Застави краката си да се движат, докато го изведоха на тесния провлак.
От двете страни — зейнали пропасти. Нямаше къде да се скриеш дори ако не си принуден да продължиш. Спря се на тясната седловина и погледна надолу. Скоро, след няколко века, морето щеше да превърне замъка в остров. Отдясно беше лагуната, развълнувана от талазите на откритото море; а пък отляво…
Ралф потръпна. Лагуната ги беше пазила от Пасифика и кой знае защо единствен Джек се беше спуснал до самата вода от другата страна на острова. Сега той видя вълните с очите на сухоземния обитател и те му напомниха за дишането на някакво чудовищно същество. Водите бавно потъваха между скалите, оголвайки розови гранитни маси, странни образувания от корали, полипи и водорасли. Надолу, надолу слизаха водите като въздишка на вятъра сред горски върхари. Имаше една плоска като маса скала и когато водите се отливаха с всмукване, четирите покрити с водорасли страни заприличваха на урви. После спящият Левиатан издишваше, водите се надигаха, увличайки водораслите забучаваха и обливаха скалната маса с кипнала пяна. Човек нямаше усещането, че наблюдава вълни, забелязваше само това едноминутно спадане, издигане и пак спадане.
Ралф се обърна към червената скала. Те го чакаха снишени във високата трева; изчакваха да видят какво ще направи. Той забеляза, че изпотените му длани сега са хладни; с изненада осъзна, че всъщност не очакваше да намери някакъв звяр, а пък ако го намереше, не би знаел какво да направи.
Видя, че може да се изкатери по канарата, но това не беше нужно. Четвъртитата скала беше опасана с нещо като цокъл, така че отдясно над лагуната можеше стъпка по стъпка да се обиколи по скалния надвес. Ралф изчезна от погледите им, не беше трудно да се премине и той се показа откъм другата страна.
Нямаше нищо друго освен онова, което можеше да се очаква: розови, валчести балвани, които гуаното покриваше като глазура, и един стръмен склон към отрупаните отломъци, увенчали бастиона.
Чу шум зад себе си и се обърна. Джек пристъпяше по козирката.
— Не исках да те оставя сам.
Ралф не отговори. Той поведе между скалите, надникна в една вдлъбнатина, полупещера, в която нямаше нищо по-страшно от шепа развалени яйца, и накрая седна, огледа се и почука по скалата с върха на копието.
Джек беше възбуден.
— Какво място за крепост!
Струя от пръски ги накваси.
— Няма прясна вода.
— А това какво е?
По средата между тях и върха на скалата се зеленееше една ивица. Изкатериха се и вкусиха от тънката струйка.
— Можеш да подложиш една кокосова черупка и ще се пълни непрекъснато.
— Аз не. Неприятно място е. Рамо до рамо те се изкачиха до края на издатината,
където струпалите скали завършваха с един последен, разделен балван. Джек блъсна близката скала, тя се поклати и изхриптя.
— Помниш ли…
И двамата се сетиха, че вече неведнъж се бяха гледали като врагове. Джек заговори бързо:
— Подлагаш едно палмово стъбло и ако дойде неприятелят… гледай!
На тридесетина метра под тях беше тясната седловина, по-нататък започваше камениста земя, после тревата, от която се подаваха глави, и отвъд нея — гората.
— Един път го тласнеш — извика Джек възбудено — и… биууу!…
Направи с ръка движение, сякаш смазваше нещо.
Ралф погледна към планината.
— Какво има?
Ралф се обърна:
— Защо?
— Ти гледаше някак особено.
— Пак няма сигнал. Нищо не се вижда.
— Ти се побърка с твоя сигнал.
Наоколо им се беше изопнал синият хоризонт, прекъснат единствено от планинското било.
— Нищо друго не ни остава.
Той опря копието си на люлеещия се камък и отметна с две ръце дългата си коса.
— Трябва да се върнем и пак да се изкачим на планината. Нали там са видели звяра.
— Звярът няма да е там.
— Тогава какво да правим?
Другите, които чакаха в тревата, след като видяха Джек и Ралф невредими, престанаха да се крият и излязоха на слънце. Обхванати от изследователска треска, те бяха забравили за звяра. Струпаха се като рояк при мостовидната седловина и не след дълго вече се катереха с викове. Ралф стоеше, опрял ръка на един червеникав отломък, огромен като воденичен камък който се беше отцепил и сега беше надвиснал, готов да полети надолу. Сви юмрук и започна да удря като с чук по червената стена отдясно. Устните му бяха стиснати здраво, а очите под надвисналия перчем издаваха неукротима решимост.
— Дим.
Засмука натъртения си юмрук.
— Джек! Хайде.
Но Джек го нямаше. Ралф едва сега забеляза, че няколко момчета се бяха събрали в шумна групичка около една скала, която тласкаха и се опитваха да избутат. В момента, когато той се обърна към тях, каменистата маса се откърти от основата си, срина се с трясък в морето и вдигна фонтан от водни пръски до половината на канарата.