— Стига! Стига!
Гласът му ги накара да замлъкнат.
— Дим.
Нещо странно стана в главата му. В съзнанието му нещо изпърха като крило на прилеп и засени мисълта му.
— Дим.
Мислите му се завърнаха, гневът също.
— Трябва ни дим. А вие си губите времето! Търкаляте камъни!
— Имаме много време! — извика Роджър.
Ралф поклати глава.
— Тръгваме към планината.
Те пак зашумяха. Някои от момчетата искаха да отидат на брега. Други искаха да търкалят още камъни. Грееше ясно слънце, опасността се беше стопила с мрака.
— Джек, звярът може да е от другата страна. Нали ти водеше, води ни пак.
— Можем да минем откъм брега. Там има плодове.
Бил се приближи към Ралф.
— Защо не останем тук за малко?
— Вярно.
— Да си направим крепост…
— Тук няма храна, нито убежище — възрази Ралф. — И прясна вода няма достатъчно.
— Тук става страшна крепост,
— Можем да търкаляме камъни…
— Чак до моста…
— Казах, продължаваме! — извика Ралф ядосано. — Трябва да разберем! Тръгваме веднага!
— Нека останем…
— Да се върнем при заслона…
— Изморих се…
— Не!
Ралф махна обелената кожа от кокалчетата на пръстите си. Не усети болка.
— Вождът съм аз. Трябва да проверим. Я погледнете върха! Няма никакъв сигнал. А ей там може да има кораб. Да не сте изкукуригали?
Нежелаещи да се подчинят, някои от момчетата млъкнаха, други мърмореха.
Джек ги поведе надолу по скалата, а след това по моста.
СЕДМА ГЛАВА
СЕНКИ И ВИСОКИ ДЪРВЕТА
От другата страна свинската пътечка минаваше до скалната грамада край водата. Ралф предпочете да върви последен, а Джек да води. Ако можеше да не чува как океанът бавно се всмуква между скалите и как после отново се надига разпенен, ако можеше да забрави, че човешки крак не е стъпвал в околния пущинак, обрасъл в сиво-кафяви папрати, тогава би могъл може би да прогони звяра от съзнанието си и да помечтае. Слънцето беше превалило зенита и островът се потапяше в следобедната жега. Ралф предаде на Джек — съобщението мина от момче на момче напред по колоната — и когато пак стигнаха до мястото с диворастящи плодове, всички спряха да ядат.
Ралф, седнал за първи път през този ден, усещаше горещината. Смъкна с отвращение сивата си риза и се запита би ли се наканил да я изпере. Седнал под жегата, която изглеждаше необичайна дори за този остров, той състави план за тоалета си. Добре би било да имаше ножици, за да отреже тази коса — отметна назад тежките кичури, — така да скъси тази мръсна коса, че да остане само един пръст. Искаше му се да се изкъпе, едно истинско къпане със сапун. Прокара език по зъбите си, за да провери в какво състояние са, и реши, че една четка за зъби не би му била излишна. А и ноктите… Обърна ръката си и ги разгледа. Бяха изгризали до живо месо, макар че не можеше да си спомни кога пак е добил този навик и дали изобщо някога го е имал. — Остава да започна да си смуча палеца… Огледа се крадешком. Изглежда, никой не го беше чул. Ловците седяха и се тъпчеха с тази лесно добита храна, внушавайки си, че е много вкусно да се ядат само банани и ония маслиненосивите плодове, които бяха като желе. Огледа другите, сравнявайки ги със себе си такъв, какъвто беше някога — чист и спретнат. Бяха мръсни, макар и не тъй очебийно мръсни, като момчета, които са се въргаляли в калта или добре са се позабавлявали в дъждовен ден. Нито един от тях нямаше крещяща нужда от душ и все пак — коси, твърде дълги, тук-там в тях сплетен по някой сух лист или клечка; лица, почти като измити от яденето и потта, но тъмнеещи по гънките; дрехите — в окаяно състояние, втвърдени от потта, както и неговите собствени, носени не за да красят или предпазват, а по навик; кожата на тялото — сякаш сипкава от солта…
Сърцето му се сви, като се замисли, че сега той приема всичко това за нормално и не му обръща внимание. Въздъхна и захвърли клонката, от която беше отронил плодовете. Ловците вече се изнизваха, за да се отдадат на своите занимания в гората или долу при скалите. Обърна глава към морето.
Тук, от другата страна на острова, картината беше съвсем различна. Нямаше го очарователното було на миражите, то беше безсилно пред студената океанска вода, и хоризонтът беше рязка, отчетлива синева. Ралф заслиза по скалите. Тук долу, почти на морското равнище, можеше да се следи с очи неспирният могъщ пулс на открития океан. Вълните се проточваха на километри и никак не приличаха на прибоя и на пенестите гребени в плитчините. Те обхождаха острова по дължина тъй. сякаш не го забелязваха, тръгнали по някаква своя работа; бяха не толкова движение, колкото мощно надигане и спадане на целия океан. Морската вода се всмукваше надолу, образувайки каскади и водопади, чезнеше зад скалите и се стичаше по водораслите, приличащи на лъскави коси; след това замираше, събираше се и се надигаше с бучене, прииждаше неудържимо, заливаше издатини и щръкнали каменни пластове, изкачваше се по малките канари и накрая протягаше по скалния улей ръка от пръски, чиито пенести пръсти стигаха на една крачка от него.