Вълна след вълна Ралф гледаше как водите прииждат и се отливат, докато накрая морската шир го упои. После постепенно тази почти безкрайна водна площ изпълни съзнанието му. Тук беше вододелът, разграничителната линия. От другата страна на острова, където по пладне витаеха миражи и се чувстваше предпазният щит на спокойната лагуна, можеше да се мечтае за спасение, но тук, пред смазващото безмълвие на океана и съзнанието за хилядите мили, човек беше притиснат, безпомощен, човек беше осъден, беше…
Саймън му заговори почти в ухото. Ралф усети, че двете му ръце болезнено са се впили в скалите, тялото му е напрегнато като лък, мускулите на врата му са изтръпнали, сгърчената му уста е зейнала.
— Пак ще се върнеш там, откъдето си дошъл.
Саймън кимна утвърдително, докато говореше.
Беше се снишил на едно коляно, гледаше от една по-висока скала, която беше прегърнал; другият му крак се спускаше до равнището на Ралф.
Ралф погледа недоумяващо Саймън в лицето:
— Толкова е голям, искам да кажа… Саймън кимна.
— Въпреки това. Ще се върнеш, да. Поне аз така мисля.
Тялото на Ралф вече не беше толкова напрегнато, Погледна към морето, после горчиво се усмихна на Саймън.
— Да имаш кораб в джоба си? Саймън се засмя и поклати глава.
— Тогава откъде знаеш?
Докато Саймън още мълчеше, Ралф отсече:
— Ти си мръднал!
Саймън поклати глава тъй енергично, че острата черна коса се замята пред лицето му:
— Не, не съм. Просто МИСЛЯ, ЧЕ ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ, ДА.
Смълчаха се. После изведнъж се усмихнаха един на друг.
Потеглиха отново, ловците в плътна групичка, защото пак се бе споменало за звяра, а Джек най-отпред търсеше следите. Ралф не беше допускал, че ще напредват толкова бавно; от друга страна, беше му приятно да се скита така, с копие в ръце. Джек се натъкна на непредвиден лов и скоро шествието спря. Ралф се облегна на едно дърво и роякът от мисли мигом го налегна отново. За лова отговаряше Джек, а за планината имаше време…
Веднъж, когато преместиха баща му от Чатъм в Девънпорт, бяха живели в една къща, отвъд която започваха пущинаци. Между всички къщи, в които беше живял, Ралф си спомняше особено ясно тази, защото след това го изпратиха в пансиона. Мами все още беше при тях, а татко се връщаше вкъщи всеки ден. Диви понита идваха до каменната ограда в дъното на градината, преваляваше сняг. Точно зад къщата имаше нещо като навес, можеше да си лежиш там и да гледаш как снежинките се въртят наоколо. Виждаше се влажното петънце, което оставяше всяка умираща снежинка, после можеше да забележиш първата снежинка, която пада без да се стопи, и да наблюдаваш как всичко наоколо побелява. Можеше да си влезеш вътре, щом стане студено, и да гледаш през прозореца до лъскавия медник и чинията със сините човечета…
Когато си лягаше, даваха му чаша овесени ядки със захар и сметана. А книгите — те стояха на полицата до леглото, облегнати косо една на друга, и винаги имаше две-три, оставени направо отгоре, защото не си беше дал труда да ги подреди на местата им. Бяха с разпокъсани ъгли и издраскани. Там беше пъстроцветната, лъскавата, за Топси и Мопси, която така и не прочете, защото се разправяше за две момичета; другата, за Магьосника, която четеш с малко присвито от уплаха сърце и прескачаш двадесет и седма страница със страшната картинка с паяка; също тъй книгата за хората, дето разравяли разни неща, египетски неща: също „ВЛАКОВЕ — КНИГА ЗА МОМЧЕТА“ и „КОРАБИ — КНИГА ЗА МОМЧЕТА“. Те ясно изплуваха пред него; само да протегне ръка и ще ги докосне, ще усети тежестта на „МАМУТИ — КНИГА ЗА МОМЧЕТА“, която бавно се измъква, плъзга се и пада в ръката му… Всичко беше наред, всичко беше весело и приветливо.
Пред тях в храстите нещо изтрополи. Момчетата мигом свърнаха от пътечката и с викове се турнаха в оплетения трънак. Ралф видя как Джек бе пометен настрана и повален. Тогава по пътечката срещу него със скокове се зададе едно животно; бивните му се белееха, то грухтеше застрашително. Ралф прецени, че ще може хладнокръвно да премери разстоянието, и се прицели. Когато глиганът беше само на пет крачки от него, той метна жалкото си оръжие — заострената пръчка, която носеше, видя как тя се забива в голямата зурла и остава за миг да виси на нея. Глиганът, вместо да грухти, сега заквича и сви в шубрака. Свинската пътечка пак се изпълни с крещящи момчета. Джек се върна тичешком и затърси сред ниските храсти.