— Тогава поне ще видим безопасно ли е да се ходи из планината.
Морис се обади колебливо — не искаше да го помислят за страхливец.
— Ами ако звярът е там горе? Джек размаха копието си.
— Ще го убием!
Слънцето вече не приличаше тъй силно. Той замахна силно с копието.
— Какво чакаме?
— Предполагам — каза Ралф, — че ако продължим оттук, все покрай морето, ще излезем долу под пожарището и оттам ще можем да се изкачим на върха.
Джек отново поведе край ослепително блесналото море, което продължаваше да се надига и снишава, сякаш дишаше.
Мислите на Ралф пак се зареяха и той предостави на краката си сами да се справят с трудностите на пътеката. Все пак краката му като че не можеха да пристъпват с предишната леснина. През по-голямата част от времето те бяха принудени да вървят по ниското, по голите скали и край водата, трябваше да търсят пътя между камънака и избуялата тъмнееща гора. Трябваше да се прехвърлят по скални издатини, някои от които послужваха за временна пътека, имаше дълги преходи, където, за да преодолееш скалната стена по хоризонтала, трябваше да си помагаш с ръце и крака. Тук-там се изкатерваха по някоя мокра от вълните канара и прескачаха бистрите вирчета, оставени от прилива. Стигнаха
до една урва, която разцепваше бреговата стена като защитен ров. Тя изглеждаше бездънна и те надникнаха със замряло сърце в мрачната пукнатина, където бълбукаше вода. Връхлетя нова вълна, пропастта пред тях закипя и изригна водни пръски до мястото, в което се бяха вкопчили, измокри ги и те закрещяха. Опитаха се да заобиколят гората, но тя беше гъста и сплетена като птиче гнездо. Накрая решиха да прескачат един по един, изчаквайки всеки път вълната да се оттегли; въпреки това някои се измокриха повторно. По-нататък скалите изглеждаха непроходими и те седнаха да изсушат дрипавите си дрехи, загледани в пенестите гребени на океанските вълни, които тъй бавно минаваха покрай острова. Натъкнаха се на плодове и ято блестящи птиченца, които застиваха неподвижно във въздуха като насекоми. Тогава Ралф заяви, че напредват прекалено бавно. Изкачи се сам на едно дърво, отмести листака и видя, че четвъртият планински връх все още изглеждаше твърде далече. Опитаха се да тичат по скалите, Робърт си нарани коляното и те се принудиха да признаят, че ако държат на безопасността си, трябва да се движат бавно. След това продължиха тъй, както се изкачва опасна планина, докато скалите се превърнаха в непристъпен рид, който стигаше до самото море и беше невероятно гъсто обрасъл в тропически растения.
Ралф погледна критично към слънцето.
— Рано привечер. Във всеки случай часът за чай е минал.
— Тази скала не си я спомням — каза Джек недоумяващ. — сигурно това е онази част от брега, дето съм я пропуснал.
Ралф кимна.
— Чакай да помисля.
Ралф вече не се стесняваше да мисли пред публика, подхождаше към решенията, които трябваше да се вземат през деня тъй, сякаш играеше шах. Лошото беше, че никога нямаше да стане особено добър шахматист. Помисли за малчуганите и Прасчо. Ясно си представи как Прасчо е сам, сгушен в един заслон, вътре цари тишина, нарушавана единствено от пъшканията на онези, които сънуват кошмари.
— Не можем да оставим малчуганите сами с Прасчо. Поне не през цялата нощ.
Другите момчета не казаха нищо, но го бяха наобиколили и го гледаха.
— За да се върнем обратно, ни трябват часове.
Джек прочисти гърло и заговори с неестествен, писклив глас.
— Трябва да внимаваме да не падне прах върху твоя Прасчо, нали така?
Ралф почукваше по зъбите си с мръсния връх на Ериковото копие.
— Ако се прехвърлим на отвъдната страна…
Огледа се.
— Някой трябва да се прехвърли отвъд и да каже на Прасчо, че ще се върнем след мръкнало.
Бил се обади, невярващ на ушите си:
— През гората сам? Сега?
— Само един човек можем да отделим.
Саймън си проби път до рамото на Ралф.
— Ако искаш, аз ще отида. Не ме е страх, честна дума.
Преди Ралф да бе имал време да отговори, той бързо се усмихна, обърна се и пое по гористата стръмнина.
Ралф едва сега погледна назад към Джек, сякаш го виждаше за първи път, и с това го накара да излезе извън себе си.
— Джек, онзи път, когато стигнахте чак до скалната крепост…
Джек гледаше сърдито.
— Да?
— Минахте по тази част от брега, под планината, ей там отвъд, нали?
— Да.
— И после?
— Открих една свинска пътечка. Дълга километри.
Ралф кимна. Посочи към гората.
— Значи свинската пътека е някъде там.
Изводът беше разумен, всички се съгласиха.
— Добре тогава. Ще си пробиваме път, докато излезем на пътечката.