Той направи една крачка и се спря.
— Все пак чакайте малко! Накъде води свинската пътечка?
— Към планината — каза Джек. — Нали ти казах. — Той се засмя подигравателно. — Нали искаш да се изкачиш на планината?
Ралф въздъхна, доловил надигащата се неприязън — разбираше, че Джек се бе разсърдил веднага щом бе престанал да води.
— Помислих, че ще е тъмно. Ще се препъваме.
— Щяхме да търсим звяра…
— Няма да е достатъчно светло.
— Аз съм готов да вървя — каза Джек разпалено.
— И като стигнем там, няма да се спра. А ти? Може би предпочиташ да отидеш при заслоните, за да кажеш на Прасчо?
Сега беше ред на Ралф да пламне, но той заговори обезсърчено, въоръжен с онова тълкуване на нещата, което Прасчо му беше открил.
— Защо ме мразиш?
Момчетата се размърдаха неловко, сякаш беше казано нещо неприлично. Мълчанието продължаваше.
Ралф, още изчервен и обиден, пръв отвърна поглед.
— Хайде!
Той поведе, както се полагаше на вожд, и започна да сече сплетените клони. Джек, потънал в невесели мисли, завършваше шествието като изпъден.
Свинската пътечка представляваше тъмен тунел — слънцето бързо преваляше към края на света, а в гората и без това беше сенчесто. Пистата беше широка и утъпкана, те припкаха чевръсто. После листатият покрив се свърши, те се спряха запъхтени и видяха първите звезди, пробиващи мрака около планинския връх.
— Ето това е.
Момчетата се спогледаха неуверено. Ралф взе решение.
— Поемаме право към плоската скала, изкачването — утре.
Те промърмориха, че са съгласни, но Джек застана до рамото му.
— Разбира се, ако се боиш…
Ралф се обърна към него.
— Кой отиде пръв на каменната крепост?
— И аз отидох. Но това беше денем.
— Добре. Кой иска сега да се изкачим на планината? Отговорът беше мълчание.
— Самиерик? Вие?
— Трябва да отидем да кажем на Прасчо…
— …да, да кажем на Прасчо, че…
— Но Саймън отиде!
— Трябва да кажем на Прасчо… в случай че…
— Робърт? Бил?
Те се бяха насочили право към плоската скала. Не че ги беше страх, разбира се, а защото бяха уморени. Ралф се обърна назад към Джек.
— Виждаш ли?
— Аз отивам горе, в планината.
Джек изрече тези думи злобно, като проклятие. Погледна Ралф, тънкото му тяло беше напрегнато държеше копието си тъй, сякаш го заплашваше.
— Тръгвам към планината да търся звяра, сега!
Последва върхът на язвителността, хапливата, небрежно изречена дума.
— Идваш ли?
При този въпрос другите момчета забравиха, че се бяха забързали, и се обърнаха назад, любопитни да видят докъде ще стигне това спречкване на характери в тъмнината. Думите така бяха жилнали Ралф, така точно бяха попаднали в целта, че нямаше нужда да бъдат повтаряни. Те го бяха сварили неподготвен тъкмо когато се беше отпуснал, считайки, че предстои завръщане към заслона, при спокойните, приветливи води на лагуната.
— Нямам нищо против.
Учуден, той чу собствения си глас да звучи така спокойно и безстрастно, че хапливата забележка на Джек рикошира безсилна.
— Ако нямаш нищо против, разбира се.
— О, ни най-малко.
Джек направи една крачка.
— Щом е така…
Един до друг пред погледите на смълчаните момчета те поеха към планината. Ралф се спря.
— Глупави сме. Защо да отиваме само двамата? Ако открием нещо, двама ще са малко.
До тях достигна шумът на момчетата, които бързаха да се отдалечат. Изненадващо една фигура се придвижваше в посока, обратна на общото движение.
— Роджър?
— Да.
— Значи, ставаме трима!
Отново поеха нагоре по склона. Тъмнината прииждаше около тях като приливна вълна. Джек, който досега беше мълчал, се задави и закашля, порив на вятъра ги заслепи и остави тримата без дъх. Очите на Ралф се насълзиха.
— Пепел. Ние сме на ръба на пожарището.
От стъпките им и от повея на вятъра се надигаха прашни облаци. Сега, когато пак спряха, Ралф имаше време, докато кашляше, да си даде сметка колко глупаво постъпват. Ако нямаше звяр — а беше почти сигурно, че няма, — тогава добре; но ако имаше нещо, което ги чака на планинския връх, какво можеха да направят те, както бяха само трима, възпрепятствани от мрака и въоръжени единствено с пръчки?
— Постъпваме като глупци.
От тъмнината долетя отговорът:
— Уплаши ли се?
Ралф потръпна раздразнен. За всичко това беше виновен Джек.
— Да, разбира се. И все пак сме глупаци.
— Ако не искаш да вървиш по-нататък — продължи гласът, — аз ще отида сам.
Ралф се засегна и изпита омраза към Джек. Смъденето от пепелта в очите му, умората, страхът, всичко го вбесяваше.