— Продължавай тогава! Ние ще чакаме тук. Настъпи мълчание.
— Защо не продължаваш? Уплаши ли се?
Една сянка в тъмнината, сянка, която беше Джек, се отдели и започна да се отдалечава.
— Добре. Довиждане.
Сянката изчезна. На нейно място се появи друга.
Ралф усети нещо до коляното си и изтъркаля един овъглен дънер, който беше неприятен на пипане. Усети, че острите овъглени парчета, които са били кора, се допират зад коляното му и разбра, че Роджър е седнал. Ориентира се пипнешком и се сниши до Роджър, а дънерът се измести върху невидимата пепел. Роджър, затворен по природа, мълчеше. Не беше споделил какво мисли за звяра, нито беше казал на Ралф защо е решил да се присъедини към тази безсмислена експедиция. Просто седеше на пъна и леко го поклащаше. Ралф чу бързо, вбесяващо барабанене и разбра, че Роджър удря по нещо с глупавото си дървено копие.
Продължаваха да седят така двамата — полюляващият се, барабанещ, непроницаем Роджър и Ралф, който кипеше от гняв; небето наоколо беше отрупано със звезди, само планината очертаваше в него една дупка от тъмна празнота.
Над тях се чу шум от нещо, което се търкаляше — някой правеше гигантски, опасни стъпки по пепелта и скалите, Джек ги намери; той трепереше и заговори с пресипнал глас, който те едва успяха да разпознаят, че е неговият.
— Видях нещо на върха.
Чуха го как се блъска в дънера, който силно се разклати. За миг остана да лежи мълчалив, после прошепна:
— Отваряйте си очите! Може да идва след мен. Около тях се посипа прах. Джек приседна.
— Видях нещо да се издува на планината.
— Въобразил си — каза Ралф с треперещ глас.
— Няма такова животно, дето да се надува.
Обади се Роджър; те подскочиха, защото го бяха забравили.
— Да не е жаба?
Джек се изсмя и потрепери.
— Каква ти жаба. Имаше и шум, все едно че нещо изплющява. После то се наду.
Ралф се учуди не толкова от спокойния си глас, колкото от смелите си думи.
— Да отидем да видим.
Откакто познаваше Джек, Ралф за първи път го усещаше да се колебае.
— Сега?…
Гласът му отговори вместо него.
— Разбира се.
Стана от пъна и ги поведе през хрущящата пепел в тъмнината. Те го последваха.
Сега, когато истинският му глас мълчеше, заговори вътрешният глас на разума, а също и други гласове. Прасчо му говореше, че постъпва като дете. Друг глас му казваше да не се държи като глупак; тъмнината и отчаяното начинание, в което се впускаха, извикваха в нощта онова чувство за нереалност, което човек изпитва на зъболекарския стол.
Когато стигнаха до последната стръмнина, Джек и Роджър се приближиха и от мастилени петна се превърнаха в различими фигури. Сякаш по уговорка те се спряха и се снишиха. Зад тях на едно място на хоризонта небето светлееше — там щеше да изгрее луната. Вятърът забуча в гората и парцаливите дрехи полепнаха по телата им.
Ралф се раздвижи.
— Хайде.
Промъкнаха се напред. Роджър малко изоставаше. Джек и Ралф заедно заобиколиха склона под върха. Долу се беше ширнала лагуната, по повърхността й трепкаха отблясъци, а отвъд се проточваше белезникава ивица — рифът. Роджър се присъедини към тях. Джек прошепна:
— По-добре да лазим. Може да е заспало.
Роджър и Ралф продължиха напред, а Джек, въпреки храбрите си думи, беше останал на опашката. Изпълзяха на плоския връх, където скалата натъртваше коленете и ръцете им.
Едно нещо, което се надува.
Ралф сложи ръка в студената мека пепел, останала от пожара, и едва се сдържа да не нададе вик. Ръката и рамото му потръпнаха от неочаквания допир. За миг се появиха онези зелени светлинки, които съпровождат прилошаването, и започнаха да поглъщат тъмнината. Роджър лежеше зад него, а Джек бе приближил уста до ухото му.
— Ей там, където беше прорезът в скалите. Нещо като гърбица, виждаш ли?
В лицето на Ралф повя пепел от угасналия огън. Не можеше да види нито прореза, нито каквото и да било друго, защото зелените светлинки пак бяха затанцували и нарастваха, планинският връх плуваше косо встрани.
Още веднъж, от разстояние, чу шепота на Джек:
— Уплаши ли се?
Не беше толкова уплашен, колкото парализиран; чувстваше, че виси неподвижно на върха на смаляващата се движеща се планина. Джек се плъзна и се отдалечи от него, Роджър се удари в нещо, прошумоля задъхано и отмина. Чу ги да си шепнат:
— Виждаш ли нещо?
— Там…
Пред тях, само на три-четири крачки, имаше гърбица като скала на едно място, където не би трябвало да има скала. Ралф долавяше слабо потракване, което идваше отнякъде — може би от неговата собствена уста.
Извика на помощ цялата си воля, превърна страха и отвращението си в омраза и се изправи. Направи две оловнотежки крачки напред.