Зад тях рогчето на луната се беше подало над хоризонта. Отпреде им нещо като голяма маймуна седеше заспало с глава между коленете. После вятърът забуча в гората, в тъмнината стана нещо и създанието повдигна глава, обръщайки към тях онова, което някога е било лице.
Когато Ралф се опомни, той беше сред пепелището, правеше огромни скокове, дочуваше други същества да крещят и скачат и поемаше невероятни рискове по тъмния склон; планината опустя, останаха само трите захвърлени пръчки и нещото, което се кланяше.
ОСМА ГЛАВА
ДАР ЗА МРАКА
Прасчо погледна тревожно от брега, осветен от бледната светлина на утрото, към тъмнеещата планина.
— Сигурни ли сте? Ама наистина сигурни?
— Казах ти вече десет пъти — избухна Ралф, — видяхме го.
— Мислиш ли, че сме в безопасност тук долу?
— Откъде, по дяволите, да знам?
Ралф рязко се извърна и направи няколко крачки по брега. Джек беше коленичил и чертаеше с показалеца си кръгове в пясъка. До тях достигна почти шептящ гласът на Прасчо:
— Сигурни ли сте? Наистина ли?
— Върви сам да видиш — каза Джек презрително, — тъкмо ще се отървем от теб.
— Как не!
— Звярът имаше зъби — каза Ралф — и големи черни очи.
Той силно потрепери. Прасчо се зае да изтрива единственото си кръгло стъкло.
— Какво ще правим?
Ралф се обърна към скалата. Раковината се белееше сред дърветата — светло петно на онова място, където щеше да се появи слънцето. Той отметна косата си.
— Не знам.
Спомни си паническото бягство по планинския скат.
— Не мисля, че ще можем да се бием с такова голямо нещо, честна дума. Каквото и да си приказваме, но на един тигър например няма да му излезем насреща. Ще се изпокрием. Дори и Джек ще се скрие.
Джек продължаваше да гледа към пясъка.
— А моите ловци?
Саймън тихо се прокрадна от сенките край заслоните. Ралф остави без отговор въпроса на Джек. Посочи жълтеникавия лъч, който излизаше от морето.
— Докато е светло, сме храбри. Но после? И онова нещо си клечи до огнището, като че ли иска да попречи да ни спасят…
Закърши ръце, без да съзнава. Гласът му се извиси:
— И не можем да поддържаме сигналния огън… Победени сме.
Над морето се появи златна точка и изведнъж цялото небе се освети.
— А моите ловци?
— Момченца, въоръжени с пръчки.
Джек скочи на крака. Отдалечи се с почервеняло лице.
Прасчо сложи очилата с единственото стъкло и погледна Ралф.
— Сега вече връщане назад няма. Ти обиди ловците му.
— О, млъкни!
Прекъсна ги звукът на раковината, която някой неумело надуваше. Джек, който сякаш правеше серенада на изгряващото слънце, продължи да надува, докато в заслоните настъпи оживление, ловците изпълзяха на скалата, а малките се разхленчиха — нещо, което напоследък правеха твърде често. Ралф се надигна послушно и двамата с Прасчо отидоха на плоската скала.
— Приказки — каза Ралф с горчивина, — приказки, приказки, приказки…
Той взе раковината от Джек.
— Това събрание…
Джек го прекъсна:
— Аз го свиках.
— Ако не беше ти, щях аз. Ти само наду рапана.
— Е, добре, това не е ли…
— О, вземи го! Хайде — почвай приказките!
Ралф бутна раковината в ръцете на Джек и седна на пъна.
— Аз свиках това събрание — каза Джек — заради много работи. Първо, вие вече знаете, видяхме звяра. Изпълзяхме горе. Бяхме само на няколко крачки. Звярът седна и ни погледна. Не знам какво прави там. Ние не знаем дори какво е…
— Звярът излиза от морето…
— От тъмните…
— Дървета…
— Тихо! — извика Джек. — Слушайте! Звярът, или там каквото е, си седи горе…
— Може да изчаква…
— Дебне…
— Да дебне…
— Дебне — каза Джек. Той си спомни тръпките на първобитен страх, които беше изпитвал в гората. — Да. Звярът е хищник. Само че — млъквай! — само че не можем да го убием. А Ралф казва, че моите ловци не ги бивало.
— Никога не съм казал такова нещо!
— Рапанът е у мен. Ралф мисли, че вие сте страхливци, побягвате от глигана и от звяра. И това не е всичко.
На платформата се разнесе нещо като въздишка, сякаш всеки долавяше какво предстои да стане. Гласът на Джек пак се извиси, треперещ, но решителен, пробиващ стената от безволево мълчание.
— Той е като Прасчо. Говори неща като Прасчо. Не е истински вожд.
Джек здраво притисна рапана към себе си.
— Не друг, а той е страхливецът! Замлъкна за миг, после продължи:
— На върха, когато отидохме двамата с Роджър, той остана назад.
— И аз отидох!
— Ама после.
Двете момчета се изгледаха под надвисналите перчеми.