— Вярно.
— Дим!
— Край вира!
Момчетата се разприказваха. Само Прасчо прояви достатъчно въображение, за да предложи да свалят огъня от планината,
— И тъй ще имаме огън долу — каза Ралф, Огледа се.
— Можем да го накладем тук, между вира и скалата. Разбира се…
Той замлъкна и се замисли намръщен, като несъзнателно хапеше един и без това изгризан до живо месо нокът.
— Разбира се, димът няма да се вижда така добре, няма да се забелязва от толкова далече. Но пък няма да се приближаваме, да се приближаваме до…
Другите кимнаха в знак, че го разбират отлично. Няма да има нужда да се ходи близко „до…“.
— Сега ще накладем огън.
Великите хрумвания са най-простите. Имаше нещо, което трябва да се свърши, и те заработиха с желание. Прасчо беше тъй възторжен, излъчваше такава освободеност, след като Джек си беше отишъл, беше тъй горд със своя принос за благото на обществото, че помогна да съберат дърва. Залови се за най-близкото — един от повалените на плоската скала стволове, които не използваха за сядане при събранията; само че другите не се решаваха да пипнат нищо от скалата, дори ненужното. После близнаците си дадоха сметка, че отсега нататък ще нощуват край огън, нещо, което вдъхва сигурност — и някои от малчуганите започнаха да танцуват и да пляскат с ръце.
Дървата не бяха тъй сухи, както онези, които бяха използвали в планината. Повечето бяха прогнили от влагата, пълни с пъплещи насекоми; пъновете трябваше да се вдигат внимателно от земята, иначе се разпадаха на сипкав прах. Освен това, за да не навлизат навътре в гората, момчетата се залавяха за нападалите стъбла, които им бяха подръка, колкото и да бяха сплетени в новоизрасла зеленина. Краят на гората и просеката им бяха познати, не бяха отдалечени от раковината и от заслоните и изглеждаха достатъчно приветливи денем, Какви ставаха нощем — никой не искаше да си представя. И така, те работеха много енергично и весело, макар че когато времето напредна, пъргавината заприлича на паника, а веселието — на истерия. Направиха пирамидка от листа, клечки и клонки на голия пясък върху плоската скала. За първи път, откакто бяха на острова, Прасчо сам свали единственото си стъкло, коленичи и фокусира слънцето върху подпалките. Скоро се надигна дим и лумна жълт пламък.
Малчуганите, които не бяха виждали често огън след първата катастрофа, се разлудуваха. Те затанцуваха, запяха и събирането заприлича на празненство.
Накрая Ралф престана да работи, изправи се и изтри папа от лицето си с изцапаната си ръка.
— Ще ни трябва малък огън. Този е прекалено голям, за да го поддържаме лесно.
Прасчо седна внимателно на пясъка и започна да изтрива стъклото си.
— Можем да направим опит. Да проверим не можем ли да накладем един малък буен огън, после да натрупаме върху него зелени клонки, за да димят. Някои листа сигурно са по-подходящи за това от останалите.
Заедно с огъня замря и оживлението. Малчуганите престанаха да пеят и да танцуват и се разпиляха към морето, към плодните дървета или към заслоните.
Ралф се отпусна на пясъка.
— Ще трябва да направим нов списък, кой кога ще дежури при огъня.
— Ако можеш да ги откриеш къде са.
Огледа се. И едва сега видя колко малко от големите са останали, разбра защо бяха работили толкова усилено.
— Къде е Морис?
Прасчо пак си изтри стъклото.
— Сигурно… не, в гората няма да отиде самичък, нали?
Ралф скочи на крака, заобиколи тичешком огъня и застана до Прасчо, като придържаше косата си.
— Но трябва да направим списък! Тук сме ти и аз, и Самиерик, и…
Не погледна към Прасчо, но запита сякаш между другото.
— А къде са Бил и Роджър?
Прасчо се наведе напред и сложи парче дърво в огъня.
— Сигурно са си отишли. Сигурно и те не искат да играят с нас.
Ралф седна на земята и започна да прави дупчици в пясъка. Изненада се, когато видя капка кръв до една от тях. Разгледа отблизо изгризания си нокът и малката нарастваща кървава топчица там, където зъбите му бяха оголили живеца.
Прасчо продължи:
— Видях ги как се измъкват, като събирахме дървата. Изнизаха се натам. Накъдето той тръгна.
Ралф престана да разглежда пръста си и погледна нагоре към празното пространство. Небето сякаш им съчувстваше за големите промени, които бяха настъпили сред тях — днес то беше различно, така изпълнено с изпарения, че на места горещият въздух се белееше. Слънчевият диск беше от матирано сребро, сякаш по-близък и не тъй горещ, а въпреки това се дишаше тежко.
— Все ще изиграят някой номер, не е ли така? Гласът идваше зад рамото му и звучеше загрижено.