— Можем и без тях. Така сме си още по-добре, не е ли така?
Ралф седна. Близнаците, победоносно ухилени, се зададоха с един голям пън. Хвърлиха го върху жарта и се разлетяха искри.
— Ще се справим и сами, не е ли така?
Дълго време — пънът се изсуши, запали се и се превърна в огнена жар — Ралф не промълви ни дума. Той не забеляза как Прасчо отиде при близнаците, започна да си шепне с тях и как трите момчета навлязоха заедно в гората.
— Ето.
Сепна се и се откъсна от мислите си. Прасчо и другите двама бяха до него. Бяха се натоварили с плодове.
— Казах си — обясни Прасчо, — че може да си направим един вид тържество.
Трите момчета седнаха. Бяха донесли много плодове, при това добре узрели. Усмихнаха се, когато Ралф взе и започна да яде.
— Благодаря — каза той. След това, вече с тон на приятна изненада в гласа, повтори: — Благодаря!
— Ще се справим сами — каза Прасчо. — На тоя остров създават неприятности тия, дето не знаят какво искат. Ще накладем един малък буен огън…
Ралф си спомни какво го бе разтревожило.
— Къде е Саймън?
— Не знам.
— Едва ли е тръгнал нагоре по планината.
Прасчо се засмя високо и си взе още от плодовете.
— Де да го знаеш — преглътна Прасчо. — Той откача.
Саймън мина през мястото, където бяха плодните дървета; сега малчуганите бяха твърде заети с огъня на брега и не го бяха последвали. Той продължи да се провира между лианите, докато стигна до завесата от оплетена растителност край полянката и се свря под нея. Отвъд листака слънчевите лъчи падаха отвесно, а пеперудите бяха преполовили своя неспирен танц. Той коленичи и слънчевите стрели паднаха върху му. Предишния път въздухът трептеше от жегата, сега в него имаше нещо застрашително. Скоро по дългата му остра коса започна да се стича пот. Повъртя се неспокойно, но нямаше къде да се скрие от слънцето. Усети жажда, която скоро стана много силна.
Продължи да седи.
На едно далечно място на брега Джек стоеше пред малка група момчета. Той сияеше.
— На лов! — каза той. Огледа ги изпитателно. Всеки носеше останките от черната си шапка. Някога, много, много отдавна, те бяха стояли мирно, наредени двама по двама, и гласовете им бяха като песента на ангелите.
— Ще ходим на лов! Аз ще бъда вождът.
Те кимнаха и критичният момент отмина.
— Освен това — за звяра.
Те се разшаваха и погледнаха към гората.
— Слушайте сега! Няма да мислим за звяра.
Кимна към тях.
— Ще забравим за звяра.
— Точно така.
— Да!
— Няма да мислим за звяра!
Ако Джек бе изненадан, че така ревностно се съгласяваха с него, той не го показа.
— И още нещо. Тук няма да сънуваме толкова много. Тук сме близо до края на острова.
Съгласиха се с готовност, която извираше от преживените вътрешни изтезания.
— Сега слушайте. По-късно може да се преместим в каменната крепост. Но сега ще отделя от раковината още неколцина т големите и… нали така? Ще заколим едно прасе и ще си направим пир. — Замълча, после продължи по-бавно. — И за звяра. Ще оставим за него едно парче от нашия улов. Тогава може би няма да ни закача.
Рязко се изправи.
— Отиваме в гората и започваме лова.
Обърна се и затича, след миг те го последваха послушно.
Разпръснаха се из гората. Бяха неспокойни. Почти веднага Джек намери разровена земя и разпръснати корени, които говореха, че оттук е минало прасе. Скоро следата стана прясна. Джек даде знак на останалите ловци да не шумят и продължи сам. Беше щастлив, във влажния сумрак се чувстваше удобно като в стари дрехи. Спусна се по един крайморски склон, осеян със скали и дървета.
Прасетата, тлъсти и закръглени като чували, лежаха с чувствена наслада на сянка под дърветата. Нямаше вятър и те не подозираха нищо, а Джек вече се бе научил да се промъква безшумно като сянка. Той се прокрадна обратно и даде нареждания на ловците си, които лежаха скрити. После всички започнаха да се промъкват напред сантиметър по сантиметър, плувнали в пот в жегата и тишината. Под дърветата едно свинско ухо се поклати мързеливо. Малко встрани от другите, потънала в майчинско щастие, лежеше най-едрата свиня от стадото. Тя беше черна, на розови петна; край огромния и корем низ прасенца спяха, гушеха се и квичаха.
На петнадесетина крачки от стадото Джек спря; ръката му се изпъна и посочи свинята. Погледна наляво и надясно, за да се увери, че всички са го разбрали, и другите момчета кимнаха утвърдително. Всички десници се отметнаха назад.
— Хайде!
Стадото трепна; само от десетина крачки дървените копия с втвърдени на огъня върхове полетяха към избраната свиня. Едно прасенце с паническо квичене се втурна към морето, повлякло копието на Роджър след себе си. Свинята задъхано изписка и се изправи, като се олюляваше, с две копия, забита в тлъстия и хълбок. Момчетата нададоха вик и се спуснаха напред, прасенцата се разпиляха, свинята проби затягащия се около нея обръч и се хвърли в лудешки бяг през гората.