Инстинктивно и останалите момчета се отдръпнаха: гората беше замряла. Ослушаха се и не чуха никакъв друг шум освен жуженето на мухите около изсипалите вътрешности.
Джек прошепна:
— Вдигнете прасето.
Морис и Робърт набучиха трупа на кол, вдигнаха безжизненото тяло и зачакаха готови. В тишината, застанали над засъхващата кръв, те изведнъж станаха неспокойни.
— Тази глава е за звяра. Тя е подарък — изрече високо Джек.
Тишината прие дарението и им вдъхна страх. Главата стоеше там със замъглени очи, леко ухилена, с почерняваща кръв между зъбите. Мигом те се втурнаха с всички сили през гората към открития бряг.
Саймън остана там, където беше, една бронзова фигурка, скрита от листата. Дори след като затвореше очи, продължаваше да вижда свинската глава. Полузатворените и очи гледаха мътно, с безкрайната обезвереност на възрастните. Те уверяваха Саймън, че нещата вземат лош обрат.
— Известно ми е.
Саймън си даде сметка, че е изрекъл тези думи на глас. Бързо отвори очи — главата доволно се хилеше под странната дневна светлина, без да обръща внимание на мухите, на разсипаните вътрешности, дори на това, че унизително я бяха набучили на кол.
Той отмести поглед и облиза сухите си устни.
Подарък за звяра. А дали звярът наистина нямаше да дойде, за да си го вземе? Струваше му се, че и главата мисли като него. Бягай, казваше му тя негласно, върни се при другите. Това беше само шега — защо да се тревожиш? Сбъркал си, чудо голямо. Малко главоболие може би нещо, което си ял. Върни се, дете, казваше главата безгласно.
Саймън вдигна очи, усещайки тежестта на мократа си коса, и погледна към небето. Там горе, за разлика от друг път, имаше облаци, големи издута кули, поникнали над острова, сиви, жълтеникави и оцветени в бакърено. Облаците клечаха върху сушата; миг след миг те продължаваха да изцеждат от себе си тази задушна, потискаща жега. Дори пеперудите напуснаха поляната, където онова отвратително нещо се хилеше и кървеше. Саймън наведе глава, като внимаваше да не отвори стиснатите си очи, после ги закри с ръка. Под дърветата нямаше сенки, а една седефена неподвижност; обхванала всичко, превръщаше действителното във въображаемо и неопределимо. Купчината черва беше почерняла от мухи, които бръмчаха като дъскорезница. Не мина много време и те откриха Саймън. Бяха се нахранили и кацаха по вадичките пот, за да пият. Гъделичкаха го под ноздрите, играеха на прескочикобила по бедрата му. Бяха черни и зеленикави, преливащи в различните цветове на дъгата, и безчет; а пред Саймън Повелителят на мухите стоеше набучен на кола и се хилеше. Накрая Саймън не се стърпя и погледна назад, погледът му се прикова към белите зъби, замъглените очи, кръвта. Не можеше да се освободи от чувството, че някога, много отдавна, е виждал тази картина. В дясното слепоочие на Саймън пулсът започна да блъска в мозъка.
Ралф и Прасчо лежаха на пясъка, гледаха в огъня и мързеливо мятаха камъчета в бездимното му сърце.
— Тоя клон се свърши.
— Къде са Самиерик?
— Трябва да съберем още дърва. Нямаме повече зелени клони.
Ралф въздъхна и се изправи. Под палмите на плоската скала нямаше сенки, само тази странна светлина, която сякаш струеше едновременно отвсякъде. Високо горе, между набъбналите облаци, като оръдие изтрещя светкавица.
— Ще вали като из ведро.
— Ами огънят?
Ралф изприпка до гората и се върна с голям наръч зеленина, която хвърли в огъня. Клонките пукаха, листата се сгърчваха, издигаше се жълт дим.
Прасчо безцелно нарисува с пръсти една фигурка върху пясъка.
— Лошото е, че нямаме достатъчно хора за огъня. Самиерик трябва да ги броиш за една смяна. Те всичко правят заедно…
— Разбира се.
— Е да, ама не е справедливо. Не разбираш ли? Те трябва да носят за две смени.
Ралф помисли и разбра. С раздразнение си даде сметка колко малко умее да мисли като възрастен и пак въздъхна. На острова ставаше все по-лошо.
Прасчо погледна към огъня.
— Скоро пак ще трябва зелен клон.
Ралф се претърколи ребром.
— Прасчо. Какво ще правим?
— Просто ще трябва да минаваме без тях.
— Но… огънят?
Погледна намръщено чернобялата купчинка, в която безразборно лежаха недогорели парчета от клони. Опита се да даде израз на мислите си.
— Страхувам се.
Видя, че Прасчо вдигна очи, и продължи, търсейки неумело думите си:
— Не от звяра. Искам да кажа, че и от него. Но никой от другите не разбира това — за огъня. Ако някой ти хвърли въже, когато се давиш; ако докторът ти каже вземи това, защото иначе ще умреш — няма да откажеш, нали така? Искам да кажа…