— Разбира се.
— Не виждат ли? Не могат ли да разберат? Ако не е димният сигнал, тука ще си умрем. Гледай!
Над пепелта нажеженият въздух трепкаше, но нямаше и следа от дим.
— Един огън не можем да поддържаме. И не ги е грижа. А на всичко отгоре… — Той се вгледа напрегнато в лъсналото лице на Прасчо.
— На всичко отгоре и мен не ме е грижа понякога. Ами ако стана и аз като другите, да не ме е грижа? Тогава какво ще стане с нас?
Прасчо свали очилата си, дълбоко развълнуван.
— Не знам, Ралф. Просто трябва да не отстъпваме, това е. Това е, което възрастните щяха да направят.
Ралф, след като вече беше започнал да излива душата си, продължи.
— Прасчо, каква е причината?
Прасчо го изгледа смаян.
— Да не би да имаш предвид?…
— Не, не него… искам да кажа… какво прави всичко да тръгва така накриво?
Прасчо бавно изтри очилата си и се замисли. Когато си даде сметка до каква степен вече Ралф го е приел, той порозовя от гордост.
— Не зная, Ралф. Мисля, че причината е у него.
— У Джек?
— У Джек.
Това име също беше започнало да става табу. Ралф кимна сериозно.
— Да — съгласи се той. — Сигурно.
В близката гора избухна врява. Дяволски фигурки с бели, зелени и червени лица се втурнаха с вой и малчуганите се разбягаха с писъци. С крайчеца на окото си Ралф видя, че и Прасчо бяга. Две фигури се спуснаха към огъня и той се приготви да се отбранява, но те сграбчиха полуизгорелите клони и побягнаха покрай брега. Трима други стояха неподвижни и наблюдаваха Ралф; той видя, че най-високият, съвсем гол, като изключим боята и колана, е Джек.
— Е? — отвори уста Ралф, успял отново да си поеме дъх.
Без да му обръща внимание, Джек вдигна копието си и закрещя:
— Слушайте — всички! Аз и моите ловци живеем край брега до една равна канара. Ловуваме, пируваме и се веселим. Ако искате да влезете в моето племе, елате при нас. Може да ви приема. А може и да не ви приема.
Поспря и се огледа. Зад боята на своята маска той беше неуязвим за свян или стеснение и можеше да се вглежда във всеки един поотделно. Ралф беше приклекнал до останките от огъня като спринтьор на стартова линия и лицето му беше почти неразличимо от надвисналата коса и полепналата пепел. Самиерик надничаха заедно иззад една палма в началото на гората. Един от малчуганите, сгърчен и зачервен край соления вир, нададе вой, а Прасчо застана на скалата, сграбчил бялата раковина.
— Довечера ще пируваме. Убихме прасе и имаме месо. Ако искате, елате и яжте с нас.
Горе в облаците отново се обадиха оръдията на гръмотевицата. Джек и двамата безименни диваци до него трепнаха, погледнаха нагоре, после се окопитиха. Малкият продължаваше да се дере от плач. Джек чакаше нещо. Припряно зашепна на другите.
— Хайде, сега!
Двамата диваци замърмориха. Джек каза остро:
— Хайде!
Двамата диваци се спогледаха, вдигнаха заедно копията си и казаха едновременно:
— Вождът каза.
След това тримата се обърнаха и се отдалечиха тичешком.
Ралф се беше изправил и гледаше към мястото, където диваците бяха изчезнали. Приближиха се Самиерик и зашепнаха благоговейно:
— Помислих, че е…
— …и се…
— …изплаших.
Прасчо стоеше зад тях на скалата, все още с раковината в ръце.
— Това бяха Джек, Морис и Робърт — каза Ралф. — Здравата се забавляват, нали?
— Помислих, че пак ще ме хване астмата.
— Стига с тая твоя „асна“.
— Като видях Джек, сигурен бях, че ще иска да грабне раковината. Не знам защо.
Групата момчета погледнаха бялата раковина с обич и уважение. Прасчо я сложи в ръцете на Ралф и малчуганите, като видяха познатия символ, започнаха да се завръщат.
— Не тук.
Той се обърна към плоската скала, усетил нуждата от ритуал. Пръв тръгна Ралф, прегърнал бялата раковина, след него Прасчо, много сериозен, после близнаците, малчуганите и накрая останалите.
— Седнете всички. Те направиха този набег заради огъня. Забавляват се. Но…
Ралф се изненада от прекъсвача, който щракна в мозъка му… Бе искал да каже нещо и прекъсвачът беше изключил.
— Но…
Те го гледаха сериозно, все още неспоходени от съмнения, че той може да не е съвсем наред. Ралф отметна глупавата коса, която пак му влизаше в очите, и погледна Прасчо.
— Но… о, да., огънят! Огънят, разбира се!
Започна да се смее, после спря и заговори гладко.
— Огънят е най-важното нещо. Без огъня не можем да бъдем спасени. И на мен ще ми е приятно да се намацам с бойна боя и да се правя на дивак, но трябва да поддържаме огъня. Огънят е най-важното нещо на този остров, защото, защото, защото…
Пак спря и мълчанието се изпълни със съмнения и несигурност.
Прасчо прошепна бързо: