— Спасяването.
— О, да. Защото без огъня не можем да бъдем спасени. Затова трябва да стоим до огъня и да правим дим.
Когато спря, никой не се обади. След толкова много блестящи речи, произнесени от същото това място, думите на Ралф звучаха кухо дори за малчуганите.
Най-накрая Бил протегна ръце за раковината.
— Сега не можем да имаме огън там горе, защото не можем там да имаме огън — нямаме достатъчно хора да го захранваме. Хайде да отидем на пира и да им кажем, че ни е трудно с огъня. А пък и лова, и там другото — да сме диваци, де — сигурно е много забавно.
Самиерик взеха раковината.
— Сигурно е забавно, както каза Бил… пък и той ни покани…
— …на пир…
— …месо…
— …дето цвърчи…
— …Няма да се откажа от една мръвка…
Ралф вдигна ръка.
— Защо сами да не си набавим месо?
Близнаците се спогледаха. Отговори Бил:
— Не искаме да влизаме в джунглата.
Ралф направи гримаса.
— Той, както знаете, влиза.
— Той е ловец. Те всички са ловци. Това е различно.
Някое време никой не проговори, после Прасчо промърмори към пясъка:
— Месо…
Малчуганите седяха, захласнато си мислеха за месото и преглъщаха. Оръдието горе отново прогърмя и сухите палмови листа зашумоляха от внезапен горещ повей.
— Ти си едно глупаво момченце — каза Повелителят на мухите, — едно невежо, глупаво момченце.
Саймън раздвижи подпухналия си език, но не каза нищо.
— Не си ли съгласен? — продължи Повелителят на мухите. — Не си ли едно глупаво момченце?
Саймън му отговори със същия беззвучен глас.
— Щом е тъй — продължи Повелителят на мухите, — по-добре бягай да си играеш с другите. Те мислят, че откачаш. Не искаш Ралф да те помисли за откачен, нали? И Прасчо, и Джек?
Главата на Саймън беше леко вирната. Очите му не можеха да се откъснат от Повелителя на мухите, който висеше в пространството пред него.
— Какво правиш тук сам-самичък? Не се ли боиш от мен?
Саймън потрепери.
— Няма никой, който да ти помогне. Тук съм само аз. Аз съм звярът.
Устата на Саймън с мъка се раздвижи и успя да произнесе гласно:
— Свинска глава на кол.
— Как можа да помислиш, че звярът е нещо, което можеш да издебнеш и убиеш? — попита главата. За миг-два гората и всички други околни, замъглени от маранята местности закънтяха от присмехулен кикот.
— Нима не знаеше? Че съм част от теб? Насам, насам, насам! Не съм ли аз, който пречи? Който прави нещата да тръгват накриво?
Смехът отново прокънтя.
— Хайде — каза Повелителят на мухите. — Върни се при другите и да забравим цялата тази история.
Главата на Саймън трепна. Очите му бяха полузатворени, сякаш подражаваше на онова отвратително нещо на кола. Съзнаваше, че идва един от неговите пристъпи. Повелителят на мухите се издуваше като балон.
— Това е смешно, знаеш много добре, че и долу ще се натъкнеш на мен. Така че не се опитвай да избягаш!
Тялото на Саймън беше сгърбено и изтръпнало. Повелителят на мухите говореше с гласа на класен наставник.
— Много я проточихме тази история. Мое бедно, заблудено дете, мислиш ли, че разбираш повече от мен?
Настъпи мълчание.
— Предупреждавам те. Започваш да ме ядосваш. Не виждаш ли? Излишен си. Ясно ли е? Ние ще се забавляваме на този остров! Ясно ли е? Ние ще се забавляваме на този остров! Така че не се опитвай да хитруваш, мое бедно, заблудено момче, защото иначе…
Саймън откри, че гледа в една голяма уста. В нея имаше мрак, мрак, който се разпростираше.
— …защото иначе — продължи Повелителят на мухите — с теб е свършено. Ясно ли е? Джек и Роджър, Морис, Робърт и Бил, Прасчо и Ралф. Ще те премахнем. Ясно?
Саймън беше вътре, в устата.
Той се строполи и загуби съзнание.
ДЕВЕТА ГЛАВА
ЛИЦЕТО НА ЕДНА СМЪРТ
Над острова продължаваха да се трупат облаци. През целия ден от планината се издигаше нагрят въздух и като неспирен поток се изкачваше на три хиляди метра; въртящи се газообразни маси се зареждаха със статично електричество, докато въздухът стана взривоопасен. Рано привечер слънцето изчезна и бакърено сияние замени ясната дневна светлина. Дори въздухът, който вееше откъм морето, беше горещ и не разхлаждаше. Цветовете се отцедиха от водата, от дърветата и от розовите каменни повърхности; белите тъмни облаци надвиснаха. Единствените същества, които се чувстваха добре, бяха мухите — те бяха покрили своя Повелител тъй плътно, че под техния черен слой изсипалите черва приличаха на купчина лъскави въглища. Дори когато на Саймън му потече кръв от носа, те не го обезпокоиха, предпочитайки по-острия свински вкус.
С кръвотечението Саймън премина от състоянието на криза в дълбок и уморен сън. Той лежеше на дюшека от пълзящи растения. Свечеряваше се, а оръдието продължаваше да гърми. Накрая се събуди и с крайчеца на окото си зърна черната пръст до бузата си. Но не помръдна, а остана да лежи на същото място, опрял страна в земята, загледан вцепенено пред себе си. После се извъртя настрана, сви крака до корема си и сграбчи пълзящите треви, за да се изправи. Щом тревите се раздвижиха, вътрешностите експлодираха облак мухи се отдели от тях със злобно бръмчене и пак го накаца. Саймън се изправи. Светлината беше неземна. Повелителят на мухите стоеше набучен на своя кол като черна топка. Саймън се обърна гласно към полянката: