Но не за дълго. Скоро замъкът странно се озари от някаква собствена светлина, сякаш фосфоресцираше. Една проблясваща ивица заигра по предната фасада и се насочи към прозрачните места, където имаше перили, сводове и прозорци. После се извиси нагоре и започна да става все по-широка и по-ярка. Не след дълго от десетината големи прозорци избухнаха пламъци и каменните лица се разбудиха и прогледнаха през огъня.
От къщата се понесе слаб шум, който идваше от малкото хора, останали там. Някой оседла кон и замина нанякъде. В мрака се чуваше удряне на шпори и плющене. На площадчето със селската чешма се дръпнаха юзди и един кон, целият в пяна, застана до вратата на мосю Габел. „На помощ, Габел! Всички на помощ!“ Камбаната биеше припряно, но друга помощ (ако това може да се нарече помощ!) не дойде отникъде. Майсторът и двеста и петдесет негови близки приятели стояха със скръстени ръце до чешмата и гледаха огнения стълб, който се виеше в небето. „Сигурно е висок четиридесет фута!“ — говореха мрачно те, без да помръднат.
Ездачът от замъка и разпененият кон изтрополяха през селото и се понесоха нагоре по каменната стръмнина към затвора на скалата. На вратата група офицери наблюдаваха огъня. Малко по-настрана стояха група войници. „На помощ, господа офицери! Замъкът гори. Само с незабавна помощ можем да спасим скъпоценностите. Помощ, помощ!“ Офицерите погледнаха към войниците, които гледаха огъня. Не дадоха никакви команди. Отговориха с вдигане на рамене, като хапеха устни: „Трябва да изгори.“
Когато конникът се спусна отново по хълма и мина пак по улицата, цялото село светеше. Работникът и двеста и петдесетте близки приятели, въодушевени като един човек от идеята за светлина, се бяха втурнали в къщите си и бяха поставили свещи във всяко възможно опушено съдче от стъкло. Общата оскъдица на всичко бе наложила на всяка къща да се заемат свещи от мосю Габел. Той се бе поколебал и проявил упорство за момент и работникът, по-рано толкова покорен на властта, му бе казал, че от каруцата става много хубав огън, а пощенските коне добре могат да се препекат.
Замъкът беше оставен да изгори в пламъците. Пожарът вилнееше и огненочервеният вятър, който идваше направо от пъкъла, просто отвяваше сградата. Пламъците ту се снишаваха, ту се издигаха и при това каменните лица се показваха, като че агонизираха в адски мъки. Когато огромната маса камъни и дърво рукна, лицето с двете резки на носа се изгуби. После отново се появи сред дима, сякаш беше лицето на жестокия маркиз, гонят на кладата в борба с огъня.
Замъкът изгаряше. Най-близките дървета, които огънят достигна, пламваха и се свиваха. По-далечните дървета подпалени от четирите яростни фигури обграждаха горящата сграда с една нова гора от дим. В мраморния басейн на фонтана вреше разтопено олово и желязо. Водата пресъхна, куполите на сигналните кули се разтопиха като лед в топлината и потекоха надолу в четирите зейнали кладенци от огън. Яките стени се прерязаха от огромни пукнатини, подобни на кристали. Обезумели птици кръжаха наоколо и падаха в пещта. Четирите яростни фигури си тръгнаха — на изток, на запад, на север и на юг, по пътищата, обгърнати от нощта, водени от фара който сами бяха запалили, към следващата цел. Светналото село беше завзело камбаната и след като бе свалило законния звънар, биеше камбаната от радост.
И не само това. Селото, замаяно от глад, огън и камбанен звън, реши, че мосю Габел има нещо общо със събирането на данъци и наеми — макар в последните дни Габел да бе събрал малко данъци и никакъв наем, — и нетърпеливо поиска среща с него. Селяните наобиколеха къщата му и го призоваха да излезе на разговор. При това мосю Габел залости здраво вратата си и се оттегли, за да се посъветва сам със себе си. Резултатът от този разговор беше, че Габел отново се оттегли на покрива зад купчината комини. Този път беше решил, ако разбият вратата (той беше дребен човек с отмъстителен южняшки нрав) да се надвеси колкото може над парапета и да бутне неколцина селяни долу.
Сигурно мосю Габел прекара дълга нощ на покрива, където вместо светлина и топлина в далечината се виждаше горящият замък, вместо музика се чуваше блъскането по вратата и ликуващият звън, да не говорим за злокобната лампа насред пътя пред вратата на станцията му, която селяните искаха много енергично да преместят в негова чест. Беше доста голямо напрежение да прекараш една цяла лятна нощ на ръба на черния океан, готов всеки момент да скочиш в него, както бе решил мосю Габел. Но накрая дойде доброто утро, тръстиковите свещи