Сред ония, които говореха, беше и Страйвър от Кралския съд, който уверено очакваше повишение и затова тръбеше най-високо по въпроса за монсеньорите: по какъв начин да се разправят с народа, да го заличат от лицето на земята и да живеят без него, както и за разни други работи, които наподобяваха унищожението на орли — чрез насипване на сол по опашките им. Дарней го слушаше с особено неудоволствие. Колебаеше се дали да си отиде и да не слуша повече, или да остане, за да го прекъсне когато една случайност реши съдбата му.
Директорът се приближи до мистър Лори и като постави пред него едно изцапано неотворено писмо, го попита дали вече е открил някакви следи от лицето, към което писмото е адресирано; директорът остави писмото толкова близо до Дарней, че той видя адреса — още повече че това беше неговото истинско име.
На английски адресът гласеше: „Много спешно. До досегашния маркиз на Франция Сен Евремонд. Поверително на господата Телсън и сие, банкери, Лондон, Англия“.
На сутринта преди сватбата доктор Манет изрично и настоятелно бе помолил Чарлс Дарнеи тайната на това име да се запази на всяка цена, освен ако той, докторът, не реши да я разкрие. Никой друг не знаеше, че това е неговото име. Собствената му съпруга не подозираше нищо. Мистър Лори също нямаше откъде да знае.
— Не — Каза мистър Лори в отговор на директора. — Обърнах се към всички, които сега са тук, но никой не можа да ми каже къде може да се намери този джентълмен.
Стрелките на часовника клоняха към часа, в които банката затваряше, и потокът разговарящи започна да се движи покрай бюрото на мистър Лори. Той повдигна въпросително писмото: Монсеньор, представен в лицето на тези заговорничещи и възмутени бежанци, го видя и този, онзи и трети — всички казаха по нещо обидно на френски или на английски за маркиза, когото не можеха да открият.
— Мисля, че е племенник, във всеки случаи изроден наследник на изискания маркиз, който беше убит — каза един от тях. — Щастлив съм, че не го познавам.
— Страхливец, който напусна своя пост — каза друг монсеньор, когото бяха извели от Париж полузадушен с краката нагоре в една купа сено преди няколко години.
— Заразен е от новите идеи — каза трети, които минаваше и гледаше в тая посока през пенснето си. — Обяви се срещу маркиза, напусна именията, когато ги наследи, и ги остави на главорезите. Надявам се, те ще го възнаградят сега, както му се полага.
— Я — извика шумният Страйвър, — наистина ли? Такъв човек ли е този? Дай да му видим опозореното име. Да го вземат мътните!
Дарней не можеше да се сдържа повече, хвана мистър Страйвър за рамото и му каза:
— Аз го познавам.
— Наистина ли, за бога? — рече Страйвър. — Съжалявам.
— Защо?
— Как защо, мистър Дарней? Чухте ли какво е направил? Как можете да питате защо в днешните времена!
— Но аз питам: защо?
— Тогава пак ще ви кажа, мистър Дарней, че много съжалявам. Съжалявам, че задавате такива странни въпроси. Става дума за човек, който се е заразил от най-ужасния и кощунствен вид зло, оставил е имота си на най-долната измет на земята, която трябва поголовно да се избива, а вие ме питате защо съжалявам, че човек, който възпитава младите, се познава с него. Добре, ще ви отговоря. Съжалявам, защото смятам, че такъв негодник е заразителен. Ето затова.
Помнейки тайната, Дарней с мъка се сдържа и каза: