— Предайте поздрави на Луси и малката Луси — каза мистър Лори на раздяла — и много се грижете за тях, докато се върна.
Чарлс Дарней кимна с глава и се усмихна неуверено, докато колата се отдалечаваше.
Тази нощ — беше четиринадесети август — той стоя до късно и написа две пламенни писма: едното беше до Луси, в което обясняваше голямата необходимост да замине за Париж, и накрая причините, поради които се надяваше, че ще бъде в безопасност там. Другото беше до доктора, в което поверяваше Луси и милото им дете на неговите грижи и се спираше на същите проблеми с най-силни уверения. И на двамата писа, че ще им изпрати писма като доказателство за своята безопасност веднага щом пристигне.
Беше тежък ден, денят, който прекарваше с тях и с мисълта, че за пръв път съвместният им живот се прекъсва. Трудно му беше да поддържа невинната измама, за която изобщо не подозираха. Но един пълен с обич поглед към жена му, тъй щастлива и заета с работа, затвърди у него решението да не й казва нищо за онова, което предстоеше да се случи (почти се беше настроил да го направи, тъй странно му изглеждаше, че трябва да върши нещо без тихата й помощ), и денят бързо отмина. Рано вечерта той я прегърна, прегърна не по-малко скъпата за него нейна съименничка, като се престори, че скоро ще се върне (някаква въображаема работа налагала да излезе, а тайно си беше приготвил куфар с дрехи), и се измъкна сред тежката мъгла на тежките улици с още по-натежало сърце.
Невидимата сила бързо го притегляше към себе си и всички течения и ветрове го носеха стремително към нея. Остави двете писма при един доверен разносвач и те трябваше да се предадат половин час преди полунощ, не по-рано. Взе кон за Дувър и започна своето пътуване. „В името на любовта към бога, справедливостта, великодушието и честта на благородното ви име“ беше зовът на нещастния затворник, с когото той поддържаше падналия си дух, след като напусна всичко най-скъпо на света и се понесе към магнитната скала.
ТРЕТА КНИГА
СЛЕДАТА НА БУРЯТА
ГЛАВА I
ТАЙНО
Бавно се пътуваше от Англия към Париж през есента на хиляда седемстотин деветдесет и втора година. И преди имаше достатъчно лоши пътища, лоши екипажи, лоши коне, които можеха да го забавят, макар сваленият и нещастен крал на Франция да беше още на своя трон в цялото си великолепие. Но сега времената се бяха изменили и имаше други пречки. При всяка градска врата или данъчна къща по селата имаше групи от патриоти-граждани, въоръжени с мускети, които всеки момент бяха готови да гръмнат; те спираха всички идващи и заминаващи, подлагаха ги на кръстосан разпит, проверяваха документите им, търсеха имената им в разни свои списъци, връщаха ги обратно или ги изпращаха по-нататък, или ги спираха и ги задържаха според както им щукнеше в името на изгряващата Република, единна и неразделима, Републиката на Свободата, Равенството, Братството или Смъртта.
Чарлс Дарней беше изминал много малко френски левги, когато разбра, че по тези междуселски пътища за него няма връщане назад, докато не го обявят за добър гражданин в Париж. Каквото и да се случеше сега, той трябваше непременно да стигне до крайната цел на пътуването си. Той знаеше, че всяко коварно село, в което го задържаха, и всяка бариера, която падаше след него, бе още една желязна врата, която го отделяше от Англия. Всеобщата бдителност така го обгръщаше, че ако бе попаднал в мрежа или бе изпратен до целта си в кафез, щеше да се чувствува точно толкова ограничен.
Тази всеобща бдителност не само че го спираше по пътя двадесет пъти на ден, но и го забавяше двадесет пъти на ден: яздеха след него и го връщаха, яздеха пред него и го спираха в засада, яздеха редом с него и го арестуваха. Вече беше прекарал много дни във Франция, когато най-сетне си легна уморен в един малък град на шосето, все още твърде далече от Париж.
Нищо освен писмото на нещастния Габел от затвора в Абе не беше в състояние да го доведе толкова далеч. Имаше големи неприятности при охранителния пост в градчето и за момент си помисли, че пътуването му е навлязло в критична фаза. И затова не се изненада много, когато го събудиха посред нощ в малкия хан, където го бяха откарали да остане до сутринта.
Разбуди го един кротък местен служител и трима въоръжени патриоти с груби червени калпаци и лули в уста, които седнаха на леглото му.
— Емигранте — каза служителят, — ще те изпратя в Париж под охрана.
— Гражданино, нищо не желая тъй силно, както да се добера до Париж, макар че охрана не ми е необходима.
— Тишина! — изръмжа един червен калпак, като удари завивката с тъпото на мускета си. — Кротко, аристократе!