— Право казва добрият патриот — отбеляза плахият служител. — Ти си аристократ и трябва да имаш охрана, трябва да си платиш за това.
— Нямам друг избор — каза Чарлс Дарней.
— Избор? Чухте ли го? — извика същото намусено кепе. — Като че ли не му правим услуга да не го обесят на някой стълб!
— Точно така е, както казва добрият патриот — отбеляза служителят. — Стани и се обличай, емигранте!
Дарней се съгласи и беше отведен обратно в охранителния пост, където други патриоти с груби червени калпаци пушеха, пиеха и спяха пред постовия огън. Тук плати много висока цена за охраната си и в три часа сутринта тръгна с нея по мокрите пътища.
Охраната се състоеше от двама патриоти на коне с червени калпаци и трикольорни кокарди, въоръжени с мускети и саби. Те яздеха от двете му страни. Охраняваният управляваше сам коня си, но за юздата му бе закачено хлабаво въже, чийто край беше увит около китката на един от патриотите. Така те поеха и дъждът шибаше в лицата им. Яздеха в тежък драгунски тръс по градския паваж, а после по потъналите в кал пътища. Така изминаваха разкаляните левги, които ги деляха от столицата, без да променят положението си, освен когато сменяха хода и конете.
Пътуваха през нощта, спирайки за час-два след разсъмване, а после се излежаваха до здрач. Охранителите бяха толкова опърпани, че увиваха слама около босите си нозе и парцаливите си рамене, за да се предпазват от влагата. Освен от неудобството да има такава охрана и страха, който единият от патриотите будеше с това, че бе непрекъснато пиян и безразсъдно размахваше мускета си, Чарлс Дарней не позволяваше самообладанието му да предизвика никакво по-сериозно безпокойство у него. Защото, разсъждаваше той, това нямаше отношение към достойните мотиви на неговия личен случай, който още не беше изяснен, и изявленията, които можеха да се потвърдят от затворника в Абе, още не бяха направени.
Когато обаче пристигнаха в град Бове — а това стана надвечер и улиците бяха пълни с хора, — той не можа да скрие от себе си, че нещата изглеждаха много тревожно. Застрашителна тълпа се събра около него, докато слизаше в двора на станцията, и много гласове се развикаха гръмко: „Долу емигрантът!“
Той престана да се измъква от седлото си, отново се намести на него като на най-сигурното място и каза:
— Емигрант ли, приятели? Не виждате ли, че съм дошъл във Франция по собствено желание?
— Ти си проклет емигрант — извика един ковач, който яростно му се закани с чук в ръка — и си проклет аристократ!
Собственикът на станцията застана между този човек и юздите на конника (където очевидно онзи се целеше) и успокоително рече:
— Оставете го! Оставете го! Той ще бъде съден в Париж!
— Съден ли? — повтори ковачът, размахвайки чука. — Аха! И ще бъде осъден като предател! — При тия думи тълпата изрева одобрително.
Дарней спря собственика, който искаше да обърне главата на коня му към двора (пияният патриот седеше кротко на седлото си и наблюдаваше с въжето, навито около китката му), и проговори веднага щом се увери, че ще го чуят:
— Приятели, вие се лъжете или сте излъгани, аз не съм предател.
— Той лъже! — извика ковачът. — Според декрета (На 9. XI. 1791 г. бил гласуван декрет, с който на емигрантите се отнемали длъжностите, чиновете и пенсиите, ако не се завърнели до 1 януари 1792 г. В случай на тайно завръщане след този срок те се предавали на съд като предатели.) той е предател. Животът му принадлежи на народа. Проклетият му живот не е вече негов.
В момента, когато Дарней видя как погледите на тълпата се наляха и сигурно следващия миг тя щеше да се нахвърли върху него, собственикът на станцията обърна коня му към двора, охраната плътно се доближи до хълбоците му и човекът затвори и залости разкривените двойни врати. Ковачът стовари чука си върху тях, тълпата изстена, но нищо повече не се случи.
— Какъв е този декрет, за който говореше ковачът? — Дарней попита собственика, след като му благодари, и застана до него в двора.
— Наистина има такъв декрет да се продава собствеността на емигрантите.
— Кога са го прокарали?
— На четиринайсети.
— Деня, когато напуснах Англия!
— Всички казват, че има и други декрети и че още ще има — ако вече не са ги прокарали — за емигрантите да се изгонват, а всички, които се върнат, да бъдат осъждани на смърт. Това искаше да каже той, когато рече, че животът ти вече не е твой.
— Но нали няма такива декрети още?
— Знам ли! — каза собственикът, като повдигна рамене. — Може и да има или ще има. Все едно. Какво ще обичате?