Те си почиваха до среднощ върху сламата на един плевник и после потеглиха отново, когато градът вече спеше. Измежду много промени, които личаха върху познатите неща и които правеха това пътуване нереално, не на последно място бе това, че хората очевидно не спяха. След дълги и самотни преходи по мрачни пътища те стигаха до някоя паланка от скупчени колиби, целите осветени, а хората като някакви призраци в нощта обикаляха в кръг и хванати за ръце около някакво сухо дърво — Дървото на свободата — или плътно събрани един до друг, пееха песен за Свободата. Слава богу, че поне тая нощ в Бове спяха и това им помогна да се измъкнат. Отново потънаха в самота. Клатушкаха се сред безвременната влага и студ, през оскъдни ниви, които не бяха родили нищо тази година, тук-таме осеяни с почернели останки от изгорени къщи. Понякога внезапно из засада им препречваха пътя патрули на патриотите, които охраняваха всички пътища.
Денят най-после ги завари пред стените на Париж. Бариерата беше затворена и силно охранявана, когато я доближиха.
— Къде са документите на този затворник? — попита един мъж с решителен вид, който беше повикан от охраната.
Естествено засегнат от неприятната дума, Чарлс Дарней го помоли да вземе под внимание факта, че той е свободен пътник и френски гражданин, който се движи под охрана поради смутното положение в страната и за която си е платил.
— Къде — повтори същата особа, без изобщо да му обръща внимание — са документите на този затворник?
Пияният патриот ги държеше в калпака си и ги показа. Като хвърли поглед върху писмото на Габел, същата важна особа изрази известно объркване и изненада и погледна Дарней много изпитателно.
Той остави охраната и охранявания, без да каже нито дума, и се върна в стаята на караула. Междувременно те стояха на конете си пред вратата. В това напрегнато състояние Чарлс Дарней погледна наоколо и забеляза, че вратата се пази от смесена група патриоти и войници, като патриотите бяха повече от войниците. Докато влизането на селски каруци, които носеха припаси, както и други такива снабдители беше доста лесно, излизането дори за най-обикновените хорица беше много трудно. Голяма и пъстра тълпа мъже и жени заедно с животни и най-различни превозни средства чакаше да излезе навън. Предварителното установяване на самоличността се извършваше толкова стриктно, че те съвсем бавно се изнизваха през бариерата. Някои от тези хора знаеха, че редът им за проверка е много далеч, и затова лежаха по земята, спяха или пушеха, а други разговаряха или се шляеха наоколо. Навсякъде се виждаха мъже и жени с червени калпаци и трицветни кокарди.
Дарней постоя така на седлото си около половин час, наблюдавайки тия неща, докато пред него отново се изправи онази важна личност, която заповяда на караула да отвори бариерата. След това предаде някаква бележка за охранявания на придружителите му, единия трезвен, другия пиян, и го накара да слезе от коня. Той слезе и двамата патриоти отведоха коня му, после се обърнаха и потеглиха обратно, без да влизат в града.
Дарней последва своя водител в стаята на караула, която миришеше на евтино вино и тютюн и където някакви войници и патриоти, будни и спящи, пияни и трезви или в някакво средно състояние между спане и събуждане, пиянство и трезвост стояха или лежаха наоколо. Светлината в къщата, част от която идваше от гаснещите газени лампи, а другата от облачния ден, беше също така неустановена. На една маса лежаха някакви регистри, с които се разпореждаше офицер с грубо и тъмно лице.
— Гражданино Дефарж — каза той на придружителя на Дарней, като взе парче хартия, за да напише нещо на нея, — това ли е емигрантът Евремонд?
— Това е човекът.
— На колко си години, Евремонд?
— Тридесет и седем.
— Женен ли си, Евремонд?
— Да.
— Къде си женен?
— В Англия.
— Така. Къде е жена ти, Евремонд?
— В Англия.
— Точно така. Изпращаме те в затвора „Ла Форс“, Евремонд.
— Справедливи боже! — възкликна Дарней. — По силата на какъв закон и за какво престъпление?
За момент офицерът повдигна поглед от парчето хартия.
— Ние въведохме нови закони, Евремонд, и нови престъпления, откакто си заминал.
Той каза това със студена усмивка и продължи да пише.
— Умолявам ви да вземете под внимание факта, че аз съм дошъл доброволно тук в отговор на този писмен призив на мой съотечественик, който е пред вас. Нищо повече не искам освен възможност да се отзова на него. Нямам ли това право?
— Емигрантите нямат права, Евремонд — беше твърдият отговор. Офицерът писа и след като свърши, прочете на себе си това, което беше написал, запечата го и го предаде на Дефарж с думата: „Тайно.“