Един мъж с подпухнало лице отвори яката врата и Дефарж му представи „емигранта Евремонд“.
— Дявол да ги вземе! Няма ли най-после да свършат! — възкликна мъжът с подутото лице.
Дефарж взе бележката, без да обръща внимание на възклицанието, и се оттегли заедно с двамата си събратя-патриоти.
— Да ги вземе дяволът, пак ти казвам! — възкликна тьмничарят, останал с жена си. — Няма ли да свършат!
Жената на тъмничаря, която не намери отговор на въпроса, отвърна:
— Трябва да имаме търпение, мили.
Тримата ключари, които се явиха, след като тя ги беше повикала със звънец, отговориха на чувствата му и един от тях добави:
— В името на Свободата! — На това място тези думи прозвучаха като доста неподходящо заключение.
„Ла Форс“ беше мрачен затвор, тъмен и мръсен и миришеше на спане сред мръсотия. Интересно е как бързо миризмата на затворническия сън прониква навсякъде в такива лошо поддържани места!
— Пък и тайно! — изръмжа тъмничарят, като гледаше написаното върху хартията. — Тук вече ще се пръснем от хора!
С мрачен вид той залепи хартията към една папка и Чарлс Дарней трябваше да чака още половин час, докато му се поднесат следващите удоволствия. През това време ту вървеше нагоре-надолу из стаята с дълбок свод, ту сядаше да си почине върху каменната скамейка. Задържаха го, за да може началникът и неговите подчинени да запомнят лицето му.
— Хайде — каза началникът накрая, като взе ключовете си. — Тръгвай с мен, емигранте!
Сред мрачния сумрак на затвора новият му придружител го поведе през коридори, стълби и врати, които се тръшваха и заключваха зад него, и накрая се озова в голяма, ниска, сводеста зала, претъпкана със затворници от двата пола. Жените стояха на дълга маса, четяха, пишеха, плетяха, шиеха или бродираха; повечето мъже стояха зад столовете си или се мотаеха нагоре-надолу.
Новодошлият се дръпна от тези хора, понеже инстинктивно свърза затворниците с някакви позорни престъпления и деяния. Но най-голямата изненада в дългото му и невероятно пътуване беше, че те веднага станаха да го посрещнат с най-изисканите маниери на времето и с всички приятни любезности и учтивости на човешкото поведение.
Тези галантни обноски бяха тъй странно помрачени от затворническия режим и атмосфера, тъй призрачни изглеждаха те в мръсотията и мизерията, че на Чарлс Дарней се стори, че се намира сред мъртъвци. Всичките бяха призраци! Призракът на красотата, призракът на величието, призракът на изискаността, призракът на гордостта, призракът на суетата, призракът на остроумието призракът на младостта, призракът на старостта. Всички очакваха освобождение от този пуст бряг, всички бяха обърнали към него очи, променени от смъртта, която бяха преживели, идвайки на това място.
Той застина. Тъмничарят стоеше до него и заедно с другите ключари, които шетаха насам-натам и чийто вид и обичайни занимания биха изглеждали съвсем обикновени, сега му се струваха изключително груби в сравнение с тези измъчени майки и разцъфналите им дъщери: призрачни образи на кокетни, млади красавици и зрели жени с изтънчени маниери; всички досегашни представи и вероятности се бяха обърнали с главата надолу в това място на сенки. Да, те наистина бяха призраци. Наистина цялото това нереално пътуване беше някаква болест, която го бе довела при тези мрачни сенки.
— От името на нашите събратя по нещастие — каза учтиво един господин с изискан вид, като излезе напред — имам чест да ви кажа добре дошъл в „Ла Форс“ и да изразя съчувствие към бедите, които са ви довели при нас. Дано всичко свърши скоро и благополучно! На друго
място би било неучтиво да ви запитам как се казвате, но тук това е в реда на нещата.
Чарлс Дарней стана и даде необходимите сведения с възможно най-подходящи думи.
— Надявам се все пак — каза господинът, като проследи с очи главния тъмничар, който се движеше из стаята, — че не сте „тайно“.
— Не разбирам какво значи този израз, но доколкото разбрах, съм.
— А, колко жалко! Толкова съжаляваме! Но бъдете смел. Няколко души от нашето общество бяха „тайно“, но това трая доста кратко време. — После добави, повишавайки глас:
— Трябва с болка да съобщя на всички, че той е „тайно“.
Когато Чарлс Дарней прекоси стаята и се запъти към една врата с решетка, където го чакаше тъмничарят, край него се разнесе съчувствен шепот. Много гласове, сред тях най-силно звучеше мекият състрадателен глас на жена, му пожелаваха добри неща и го окуражаваха. При вратата той обърна глава, за да им благодари от сърце. Тя се затвори от ръката на тъмничаря и привиденията изчезнаха завинаги от погледа му.