Вратата се отвори към една каменна стълба, която водеше нагоре. Когато изкачиха четиридесет стъпала (затворникът вече половин час ги броеше), тъмничарят отвори черна ниска врата и двамата влязоха в самотна килия. Лъхна го студ и влага, но иначе беше светло.
— Твоята — каза тъмничарят.
— Защо съм сам?
— Отде да знам?
— Може ли да си купя перо, мастило и хартия?
— Това не е моя работа. Ще дойдат при теб и тогава ще питаш. Засега можеш да си купиш храна и нищо друго.
В килията имаше стол, маса и сламен дюшек. Докато тъмничарят преглеждаше тия неща и четирите стени, през ума на затворника, облегнат на стената срещу него, премина блуждаещата мисъл, че лицето и тялото на този човек са нездраво подути и той прилича на удавник. Когато тъмничарят си отиде, той продължи да си мисли по същия начин. „Сега съм толкова изоставен, все едно, че съм умрял.“ После спря и се загледа в дюшека, а след това отвърна очи с погнуса и си помисли: „Ето че тия пълзящи гадинки влизат в тялото веднага след смъртта.“
— Пет крачки на четири и половина, пет крачки на четири и половина, пет крачки на четири и половина.
Затворникът вървеше нагоре-надолу в килията и броеше стъпките си, а шумът на града идваше като звук на приглушени барабани, към които се добавяха дивашки викове на хора. „Той е правел обувки, той е правел обувки.“ Затворникът броеше стъпките си и закрачи по-бързо, за да отвлече ума си от това повтаряне. „Призраците изчезнаха, когато вратата се затвори. Сред тях имаше един образ на жена, облечена в черно, която се бе облегнала в нишата на прозореца и върху златистата й коса беше паднал лъч светлина. Тя приличаше… Но хайде де пояздим пак, за бога, през светналите села, чиито жители стояха будни! Той е правел обувки, той е правел обувки! Пет крачки на четири и половина!“ С такива разпокъсани мисли, които се надигаха от дълбините на ума му, затворникът крачеше все по-бързо и по-бързо и упорито броеше ли, броеше… Шумът на града се измени — той пак се чуваше като звук на приглушени барабани, но над него се извисяваха стенания на познати нему гласове.
ГЛАВА II
ТОЧИЛОТО
Филиалът на банката „Телсън“ се помещаваше в едно крило на голяма къща в парижкия квартал Сен Жермен. Около къщата имаше двор, а от улицата я отделяше висока стена и масивна порта. Къщата принадлежеше на високопоставен благородник, който бе живял в нея до момента, когато, облечен в дрехите на готвача си, беше избягал през границата. Макар сега да беше само един подплашен звяр, подгонен от ловци, в своята метемпсихоза пак си бе останал същият Монсенъор, в приготовляването на чиято чаша шоколад по-рано участвуваха трима яки мъжаги освен споменатия готвач.
Сега Монсеньор го нямаше и тримата яки мъжаги бързо изкупиха греха си, че едно време са получавали високи заплати от него, с готовността си да му прережат гърлото на олтара на изгряващата Република — единната и неделима Република на Свободата, Равенството, Братството или Смъртта. Най-напред къщата на Монсеньора беше секвестирана, сетне конфискувана. Нещата се движеха с такава бързина и декретите излизаха с такава яростна привързаност, че още на третата нощ на есенния месец септември патриотите, пратеници на закона, окупираха къщата на Монсеньора, развяха трикольора и запиха бренди в одържавените апартаменти.
Ако къщата, където се помещаваше парижкият клон на „Телсън“, се намираше в Лондон, директорът положително щеше да обезумее и да попадне под нападките на „Газет“. Та какво биха казали сериозната британска достопочтеност и чувство за отговорност за тези портокалови дръвчета в сандъчета в банковия двор, да не говорим за онзи Купидон над гишето. Да, там имаше такива неща. Банката беше варосала Купидона, но той още се виждаше на тавана, полугол, прицелил се (както обикновено го изобразяват) към парите от сутрин до вечер. На Ломбард Стрийт в Лондон този млад езичник сигурно щеше да донесе разруха заедно сбалдахи-нената ниша зад него, огледалото в стената и младичките служители, които публично танцуваха при най-дребен повод. Във Франция обаче клонът на „Телсън“ работеше извънредно успешно и докато времената бяха добри, никой клиент не се изплаши от тези неща, нито си изтегли парите.
Какви пари щяха да се изтеглят отсега нататък в „Телсън“, какво щеше да остане — загубено или забравено, какви скъпоценности щяха да почерняват в скривалищата на банката, докато притежателите им гниеха по затворите или щяха да загинат? Колко ли сметки никога нямаше да се приключат на този свят и щяха да отидат на онзи — никой жив човек не можете да каже онази нощ, дори самият мистър Джарвис Лори, въпреки че мислеше усилено по тия въпроси. Той седеше, до току-що стъкмен огън (неплодоносната и усилна година беше освен това и преждевременно студена) и върху честното му и смело лице беше паднала по-дълбока сянка, отколкото висящата лампа можеше да хвърли или всеки друг предмет можеше да се отрази върху него в разкривен вид. Това беше сянка на ужас.