— Ще ви се подчиня. Виждам по лицето ви, че не мога да направя нищо друго. Знам, че сте ни верен.
Старецът я целуна и бързо я отведе в стаята си, а после завъртя ключа. След това бързо се върна при доктора отвори прозореца и малко от щората, сложи ръка на рамото му и двамата погледнаха в двора.
Погледнаха тълпата от мъже и жени: не чак толкова многобройна, но почти достатъчна, за да изпълни двора — около четиридесет-петдесет души. Хората, които се разпореждаха с къщата, ги бяха пуснали през портата и те бяха нахълтали, за да работят на точилото. Очевидно то беше сложено заради тях на това удобно и усамотено място.
Но какви ужасяващи работници бяха те и каква ужасяваща работа вършеха!
Точилото имаше двойна дръжка и се въртеше бясно от двама мъже, чиито лица изглеждаха по-ужасни и по-жестоки от лицата на най-дивите диваци в най-дивашките им облекла, когато дългите им коси се отмятаха назад в движенията им. Върху отвратителните им лица бяха залепени изкуствени вежди и изкуствени мустаци, а иначе бяха покрити с кръв и пот, изкривени от викане, изцъклени от животинската възбуда и от недоспиване. Докато тия грубияни се въртяха и сплъстените им перчеми ту падаха върху очите им, ту се отмятаха назад, няколко жени им даваха да пият вино. Дали заради стичащата се кръв, дали заради стичащото се вино или потока искри, които излизаха от камъка, цялата тази атмосфера изглеждаше потопена в кръв и огън. Нямаше нито едно същество в това обкръжение, което да не бе изцапано с кръв. Мъже, голи до кръста, се блъскаха, за да се доближат до точилото, и по телата и крайниците им беше полепнала кръв. Мъже в дрипи, изцапани с кръв. Мъже, гротескно накачулени с плячкосана коприна, женски дантели и панделки, оцветени с кръв. Брадвички, ножове, щикове, шпаги, донесени, за да се наточат, бяха почервенели от кръв. Някои от взетите шпаги бяха привързани за китките на онези, които ги носеха, с парчета бельо и парцали от дрехи. Най-различни превръзки, но всичките оцветени еднакво. И когато полуделите притежатели на тези оръжия ги грабваха от потока искри и хукваха по улицата, в безумните им очи се виждаше същият червен цвят — очи, за които всеки неозверен наблюдател би дал двадесет години от живота си, за да ги вкамени с един точен пушечен изстрел.
Всичко това се видя за момент, като видение на давещ се човек или на всяко друго човешко същество, което в голямо изпитание за миг съглежда отвъдния свят, ако той изобщо съществува. Те се отдръпнаха от прозореца и докторът погледна въпросително пепелявото лице на приятеля си.
— Убиват затворниците — прошепна мистър Лори, като уплашено погледна към заключената стая. — Ако наистина сте сигурен в това, което казвате, ако наистина имате влиянието, което смятате, че имате — вярвам, че е така, — веднага се представете на тези дяволи и ги накарайте да ви заведат в „Ла Форс“. Може да е вече късно, не знам, но нека не се бавим нито минута.
Доктор Манет стисна ръката му, излезе бързо без шапка от стаята и когато мистър Лори затвори щората, той вече беше в двора.
Развяната му бяла коса, внушителното му лице и поривистата увереност, с която отстрани оръжията, сякаш бяха вода, веднага го отведоха в самия център на сборището при камъка. За няколко мига настъпи пауза, след туй някакво раздвижване, мърморене и неразбираемите звуци на неговия глас. После мистър Лори видя как всички го заобиколиха и една редица от двадесетина мъже, хванати за рамене, изтича напред с виковете: „Да живее затворникът от Бастилията! На помощ на близките му в «Ла Форс»! Направете място за затворника от Бастилията ей там! Спасете затворника Евремонд в «Ла Форс»!“
Отговориха хиляди гласове.
С разтуптяно сърце той затвори щората, после прозореца, спусна пердето и се завтече при Луси, като й каза, че народът е помогнал на баща й и той е отишъл да търси съпруга й. Там бяха мис Прос и детето. Но тогава не му дойде наум да се зачуди на тяхното появяване, а направи това много по-късно, когато седеше и ги наблюдаваше сред покоя, който само нощта може да създаде.
През това време Луси лежеше вцепенена на пода, вкопчена в ръката му. Мис Прос беше сложила детето на леглото му и главата й беше клюмнала върху възглавницата до скъпоценния товар. О, каква дълга, дълга нощ и тези стенания на бедната съпруга! О, каква дълга, дълга нощ, а баща й не се връщаше и още нямаше никакви новини!