Звънецът при голямата врата издрънка още два пъти в тъмнината, шумът се повтори, а точилото се въртеше, бълвайки искри.
— Какво става? — извика Луси ужасена.
— Шшшт! Точат шпагите на войниците! — каза мистър Лори. — Сега къщата е национална собственост и се използува за нещо като арсенал, мила.
И още два последни пъти. Но накрая работата понамаля и понякога колелото спираше. Скоро след това почна да съмва и той лекичко се изхлузи от вкопчената ръка и предпазливо надникна навън. Някакъв мъж, толкова изцапан, че приличаше на тежко ранен войник, който идва на себе си сред осеяно с трупове поле, се надигна от тротоара до камъка и разсеяно се загледа в него. После този изпаднал убиец различи сред дрезгавата светлина една от каретите на Монсеньора и като се заклатушка към разкошната кола, изпълзя до вратата й и се затвори вътре, за да си почине върху изящните възглавници.
Земята, този огромен воденичен камък, се бе завъртяла, когато мистър Лори отново погледна навън и слънцето къпеше двора в червенина. Но по-малкият камък стоеше самотно сред утринния въздух с една червенина, която не идваше от слънцето и която слънцето не можеше да заличи.
ГЛАВА III
СЯНКАТА
Първото нещо, което си помисли деловият мозък на мистър Лори, когато настъпи работното време, беше следното: нямаше право да излага банката „Телсън“ на опасност, като приютява под покрива й съпругата на един емигрант-затворник. Би изложил на всякакъв риск личната си собственост, сигурност и живот заради Луси и детето й, без да се замисли нито миг. Но голямото предприятие, което беше поел в свои ръце, не беше негова собственост и в тия неща мистър Лори беше стриктен бизнесмен.
Отначало се сети за Дефарж и помисли да потърси кръчмата му и да се посъветва с нейния съдържател за някое сигурно жилище сред бъркотията в града. Но същото съображение, което му подсказа идеята, изведнъж го разубеди. Дефарж живееше в най-бунтовния квартал и несъмнено имаше влияние там, но положително се беше забъркал в най-опасни дела.
Дойде обяд. Докторът не се връщаше и всяка минута заплашваше да компрометира банката „Телсън“. Мистър Лори се посъветва с Луси. Тя му каза, че баща й споменал, че ще наеме за кратко време квартира в същия квартал, близо до банковата къща. Тъй като това не застрашаваше бизнеса и понеже той предвиди, че дори ако с Чарлс всичко е наред и го освободят, едва ли ще може да напусне града, мистър Лори излезе да потърси такова жилище и намери едно твърде подходящо, нависоко в една странична уличка, където спуснатите щори на всички останали прозорци на оклюмалата група сгради във формата на квадрат показваха, че обитателите са ги напуснали.
Той веднага премести Луси, детето и мис Прос, като се опита да им вдъхне утеха, каквато самият нямаше. Остави и Джери при тях като същество, което няма да пусне никого през вратата и е способен да понесе доста удари но главата си, след което се върна на работа. Когато си тръгваше, неговата печал се бе предала и на тях и денят сякаш си отиде с него бавно и тъжно.
Денят изтляваше и умората му се предаваше на мистър Лори, докато най-после банката затвори. Отново беше сам в стаята от предишната нощ, обмисляйки какво да прави по-нататък, когато чу стъпки по стълбите. След няколко секунди пред него се появи човек, който изпитателно го погледна и го назова по име.
— Ваш покорен слуга — каза мистър Лори. — Познавате ли ме?
Беше набит мъж с тъмна къдрава коса, между четиридесет и пет и петдесет години. Вместо отговор той повтори с равен глас думите:
— Познавате ли ме?
— Някъде съм ви виждал.
— Може би в кръчмата ми?
Силно заинтригуван и развълнуван, мистър Лори каза:
— Идвате от доктор Манет?
— Да, идвам от доктор Манет.
— И какво каза той? Какво ми праща?
Дефарж подаде в разтревожената му ръка едно незапечатано парче хартия. На него беше написано с почерка на доктора: „Чарлс е в безопасност, но засега аз не мога безопасно да се измъкна от това място. Успях да получа разрешение приносителят да предаде кратка бележка от Чарлс до съпругата му. Нека приносителят се срещне със съпругата му.“
Беше адресирано в „Ла Форс“ преди един час.
— Ще ме придружите ли до мястото, където живее жена му? — каза мистър Лори, радостен и облекчен, след като бе прочел бележката.
— Да — отвърна Дефарж.