Мистър Лори още не забелязваше странно сдържания и механичен тон на Дефарж. Той си сложи шапката и двамата слязоха в двора. Там имаше две жени: едната от тях плетеше.
— Ама разбира се, това е мадам Дефарж — каза мистър Лори, който я беше оставил в съвършено същата поза преди около седемнадесет години.
— Да, тя е — отбеляза съпругът й.
— Мадам ще дойде ли с нас? — заинтересува се мистър Лори, като видя, че тя тръгна с тях.
— Да. За да запомни лицата им и да ги опознае. Това е в интерес на тяхната безопасност.
Мистър Лори вече се разтревожи от държането на Дефарж и като го изгледа подозрително, тръгна напред. Двете жени го последваха. Втората беше Отмъщението.
Минаха много бързо през няколко улици, качиха се по стълбите на новото местообиталище, посрещнати от Джери, и намериха Луси сама и обляна в сълзи. Тя изпадна в голяма възбуда от новините, които мистър Лори й предаде, и се вкопчи в ръката, която й подаде бележката — без да се замисли какво бе вършила тази ръка близо до мъжа й през нощта, и само случайно не го беше сторила и на него самия.
„Моя най-скъпа, кураж. Аз съм добре и баща ти ми вдъхва сили. Не можеш да ми пратиш отговор. Целуни детето от мен.“
Това беше всичко. Но то беше толкова много за тази, която го прочете, че тя се обърна от Дефарж към жена му и целуна ръката, която плетеше. Една страстна, любеща, благодарна постъпка на жена, но ръката не отвърна — тя се отпусна студена и тежка и продължи да плете.
Нещо в допира с нея стресна Луси. Както слагаше бележката в пазвата си и ръцете й бяха още на шията, тя изведнъж спря и погледна ужасена мадам Дефарж. Мадам Дефарж срещна повдигнатите вежди и чело със студени и безчувствени очи.
— Мила моя — каза мистър Лори, намесвайки се, за да обясни положението, — по улиците често има бунтове и въпреки че едва ли нещо може да ти се случи, мадам Дефарж иска да види хората, които тя сега има власт да защити, за да ги запомни — за да може да ги разпознае. Нали за това става дума, гражданко Дефарж? — каза мистър Лори, като се позапъна, смутен от каменните изражения на тримата.
Дефарж погледна мрачно към жена си и вместо отговор изръмжа нещо в знак на съгласие.
— Луси, ти най-добре доведи детето и нашата добра Прос — каза мистър Лори, опитвайки се всячески да ги омекоти с тона и държанието си. — Нашата добра Прос, Дефарж, е англичанка, която не знае френски.
Въпросната англичанка, която беше дълбоко убедена, че превъзхожда всеки чужденец, не се поддаваше на неволите и опасностите и се появи със скръстени ръце, като се обърна на английски към Отмъщението, защото видя най-напред нея:
— Надявам се, бабаитке, че си добре! — После удостои мадам Дефарж с покашляне по английски. Никоя от жените не й обърна внимание.
— Това ли е детето му? — попита мадам Дефарж и за първи път престана да плете и посочи с иглата към малката Луси, сякаш това бе пръстът на Съдбата.
— Да, мадам — отговори мистър Лори, — това е милата дъщеричка и единствено дете на клетия ни затворник.
Сянката, съпътствуваща мадам Дефарж и нейната спътница, падна така заплашително и мрачно върху детето, че майка му инстинктивно коленичи на земята и го притисна до гърдите си. Сянката на мадам Дефарж и нейната спътница сега падна мрачно и заплашително върху майката и детето.
— Достатъчно, мъжо — каза мадам Дефарж. — Видях ги. Можем да тръгваме.
В тази сдържаност обаче имаше много заплаха — не толкова видима и явна, колкото смътна и прикрита, и това накара Луси да докосне умолително дрехата на мадам Дефарж:
— Нали ще бъдете добра към моя беден съпруг? Нали няма да му направите нищо лошо? Ще ми помогнете ли да го видя, ако ви е възможно?
— Аз не съм дошла тук заради съпруга ви — отвърна мадам Дефарж, като погледна надолу към нея с пълна невъзмутимост. — Дошла съм заради дъщерята на баща ви.
— Заради мен тогава бъдете милостива към съпруга ми! Заради детето ми! Тя ще свие ръчички и ще ви помоли да бъдете милостива. От вас се страхуваме повече, отколкото от другите.
Мадам Дефарж възприе това като комплимент и погледна към мъжа си. Дефарж, който през това време смутено хапеше нокътя на палеца си и я гледаше, изопна лице и то придоби сурово изражение.
— Какво казва мъжът ти в тая бележка? — попита мадам Дефарж с мрачна усмивка, — За някакви там сили, а?
— Казва, че баща ми — каза Луси и бързо извади хартията от пазвата си, но разтревожените й очи гледаха в тази, която зададе въпроса, а не върху нея — му вдъхвал сили.
— Значи, това ще му помогне — каза мадам Дефарж. — Нека.
— Като съпруга и майка — извика настоятелно Луси — аз ви умолявам да имате милост към мен и да не използувате властта си срещу невинния ми съпруг, а да му помогнете! О, сестрице, помислете за мен! Като съпруга и майка!