Мадам Дефарж погледна молителката със същата студенина и каза, обръщайки се към приятелката си Отмъщението:
— Виждали сме и съпруги, и майки още когато бяхме малки като това дете тука, даже по-малки, но тях много-много не ги зачитаха! Виждали сме и техните съпрузи и бащи по затворите. И там не ги пускаха — колко пъти! През целия си живот сме виждали как нашите сестрици страдат, как страдат и децата им — беднотия, голотия, глад, жажда, болести, мизерия, всякакви мъки и пренебрежение.
— Само това сме гледали — каза Отмъщението.
— Дълго време го влачихме — каза мадам Дефарж, като пак погледна Луси. — Сама помисли! Може ли мъката на една съпруга и майка да ни загрижи чак толкова?
Тя продължи да плете и излезе навън. Отмъщението я последва. Дефарж излезе последен и затвори вратата.
— Кураж, скъпа Луси — каза мистър Лори, като я вдигаше. — Кураж, кураж! Дотук всичко върви добре — много, много по-добре, отколкото за мнозина други клетници. Хайде, съвземи се и благодари.
— Не съм неблагодарна, но тази ужасна жена просто хвърли сянка върху мен и всичките ми надежди.
— Шшт, шшт — каза мистър Лори, — каква е тази унилост в това смело малко сърце! Това ми било сянка! В нея няма нищо, Луси!
Въпреки това сянката на тези Дефарж беше легнала и в неговото сърце и тайно го тревожеше силно.
ГЛАВА IV
ЗАТИШИЕ СРЕД БУРЯТА
Доктор Манет се върна едва на четвъртия ден. Толкова много неща, които се бяха случили в това страшно време, бяха умело запазени в тайна от Луси, че едва много по-късно, когато беше много далеч от Франция, тя узна, че хиляда и сто беззащитни затворници от двата пола и от всички възрасти са били избити от тълпата, че четири дни и нощи тези злодеяния не са секвали и че въздухът, който тя бе дишала, е бил напоен с кръвта на жертвите. Тя знаеше само, че затворите са били нападнати, че всички политически затворници са били в опасност и че някои са били извлечени от тълпата и са били убити.
Докторът разказа на мистър Лори, при условие да пази пълна тайна, което не беше нужно да обяснява, че докато тълпата го е водела към затвора „Ла Форс“, видял страшна сеч. В затвора намерил един самозван съд, пред който поединично изправяли затворниците, след което или бързо ги пращали под ножа, или ги освобождавали, а по-рядко ги връщали обратно в килиите. После придружвачите му го представили на трибунала, той им съобщил името си, професията си и факта, че осемнадесет години е лежал тайно и без присъда в Бастилията. Един от съдиите станал и го разпознал и този мъж бил Дефарж.
След това установил чрез регистрите на масата, че зет му се намира сред живите затворници, и силно се застъпил за живота и свободата му пред членовете на съда, някои от които дремели, други били будни, едни били изцапани с кръв, други били чисти, едни били трезви, други не. В първия буен изблик на поздравления, задето бил забележителен страдалец от сваления режим, се съгласили да извикат Чарлс Дарней пред незаконния съд и да го разпитат. За момент изглеждало, че той ще бъде незабавно освободен, но неочаквано се появила някаква необяснима пречка (която докторът не разбрал) и тя наложила няколкоминутно тайно заседание. После председателят на съда уведомил доктор Манет, че затворникът трябва да остане под арест, но заради него ще бъде невредим.
След това по даден знак затворникът веднага бил върнат обратно в затвора. Докторът силно настоял да му разрешат да остане и да се увери, че сред всеобщото озлобление или по някоя нещастна случайност зет му няма да бъде предаден на тълпата, чиито зверски викове често заглушавали съдебните процедури. Той получил разрешението и останал в кървавата зала, докато не отминала опасността.
Няма да описваме гледките, на които бил свидетел с кратки прекъсвания, когато хапвал по нещо или задрямвал. Безумната радост на затворниците, които оцелявали, го поразила също толкова дълбоко, както и неудържимата бруталност към онези, които били изсичани на парчета. Един затворник, разказа той, бил освободен и изхвърлен на улицата, но някакъв дивак по погрешка го пробол с пиката си. Помолен да отиде при него и да превърже раните му, докторът излязъл през същата врата и го намерил в ръцете на група самаряни, които седели върху телата на жертвите си. С чудовищна непоследователност те помогнали на доктора и се отнесли към ранения с най-нежни грижи — направили му носилка и внимателно го отвели от мястото. После пак грабнали оръжията си и се впуснали в страшни кланета. Докторът закрил очите си с ръце и припаднал.