Външно Луси не се промени много. Скромните черни дрехи, които тя и детето й носеха, приличаха на траур, но бяха тъй спретнати и чисти, както и светлите дрехи от по-щастливите им дни. Лицето й побледня и познатият съсредоточен израз стана нещо постоянно. Иначе си остана все така приятна и хубава. Понякога вечер, когато целуваше баща си, тя даваше воля на мъката си, сдържана през целия ден, и казваше, че единствената й опора под небето е той. Той винаги твърдо й отговаряше:
— Нищо не може да му се случи без мое знание и аз знам, че ще мога да го спася, Луси.
Една вечер, когато не бяха изминали и няколко седмици от техния променен живот, баща й се върна и каза:
— Скъпа моя, в затвора има един висок прозорец, до който понякога към три часа следобед Чарлс може да се добере. Когато това е възможно, а то зависи от много непредвидими случайности, той ще може да те зърне на улицата, ако застанеш на едно място, което ще ти покажа. Но ти, дете мое, няма да можеш да го видиш, а дори и да можеш, ще бъде опасно за теб да покажеш, че си го познала.
— О, покажи ми това място, татко, и аз ще ходя всеки ден.
Оттогава във всякакво време Луси чакаше там по два часа. Когато часовникът удареше два, тя беше там, а в четири смирено си тръгваше. Когато не беше много влажно или студено за детето, отиваха заедно. Друг път ходеше сама, но никога не пропусна нито ден.
Беше един тъмен и мръсен ъгъл на малка криволичеща уличка. Навесът на един резач на дърва, пълен с нарязани подпалки, бе единствената постройка в този край. Всичко останало беше стени. На третия ден той я забеляза.
— Добър ден, гражданко.
— Добър ден, гражданино.
Този поздрав беше въведен чрез декрет. Преди време той се бе разпространил доброволно сред по-изявените патриоти. Сега беше станал закон за всички.
— Пак ли се разхождаш, гражданко?
— Нали виждате, гражданино!
Дърворезачът, дребен мъж, който много жестикулираше (по-рано поправяше пътища), погледна към затвора, посочи го и като сложи пред лицето си десетте си пръста, имитирайки решетка, шеговито занаднича през нея.
— Но не е моя работа — — каза той. И продължи да си реже дървата.
На другия ден той се оглеждаше за нея и я заговори веднага щом я видя:
— Я! Пак се разхождаш, гражданко!
— Да, гражданино.
— А! И детенце! Това майка ти ли е, малка гражданко?
— Да кажа ли „да“, мамо? — прошепна малката Луси, като се притисна до нея.
— Да, миличкото ми.
— Да, гражданино.
— Да я! Но не е моя работа! Моя работа си е мойта работа. Виждаш ли триона? Казвам му Малката Гилотина. Ла, ла, ла, ла, ла, ла. Хоп — и главата му пада!
При тия думи цепеницата падна и той я хвърли в една кошница.
— Нарекох се Самсон на дървената Гилотина. Гледай пак! Лу, лу, лу, лу, лу, лу. Хоп — падна и нейната глава. Сега пък едно детенце. Гъди, гъди, гиди, гиди, хоп — и неговата главичка падна. Цялото семейство.
Луси потрепера, когато той хвърли още две цепеници в кошницата, но не беше възможно да избегне дърворезача, когато работеше там. От този момент, за да не го дразни, тя винаги първа го заговаряше и често му даваше пари за пиене, които той охотно приемаше.
Той беше любопитен човек и понякога, когато съвсем го бе забравила и се взираше в покрива и решетката на затвора и сърцето й се издигаше към съпруга й, тя се стряскаше, когато забелязваше как я наблюдава, сложил коляно върху пейката, а трионът му почиваше.
— Но не е моя работа — казваше той тогава и бързо започваше да реже.
По всякакво време, в сняг и зимен мраз, сред щипещия пролетен вятър, горещото лятно слънце и есенните дъждове; и отново на зимния сняг и студ Луси прекарваше два часа на това място; всеки ден, когато си тръгваше обратно, тя целуваше стената на затвора. Мъжът й я виждаше (така поне казваше баща й) може би един от пет-шест пъти. Може би два или три пъти един след друг, може би нито един път цяла седмица или две. Но беше достатъчно, ако можеше да я види поне веднъж и заради тази възможност тя би чакала цял ден, седем дни от седмицата.