След като хвана ръката на доктора, който стоеше гордо и победоносно пред него; след като стисна ръката на мистър Лори, който дойде запъхтян, след като се бе мъчил да се откопчи от карманьолата; след като целуна малката Луси, която бе повдигната, за да обвие с ръчички врата му; след като прегърна ревностно вярната Прос, която бе вдигнала детето, той грабна жена си в обятията си и я отнесе горе.
— Луси! Моя Луси! Аз съм спасен!
— О, най-скъпи ми Чарлс, нека благодаря на бога за това на колене, както досега му се молих.
И двамата набожно преклониха глави и сърца. Когато отново беше в прегръдките му, той й каза:
— А сега говори с баща си, моя най-скъпа. Никой в цяла Франция нямаше да може да направи това, което той направи за мен.
Тя склони глава на гърдите на баща си, тъй както преди много години бе сложила неговата бедна глава на своята гръд. Той беше щастлив, че й се е отплатил, страданията му бяха възнаградени и се гордееше със силата си.
— Не трябва да бъдеш слаба, миличка моя — възрази той. — Защо трепериш така? Нали го спасих!
ГЛАВА VII
ПОЧУКВАНЕ НА ВРАТАТА
„Нали го спасих!“ Това не беше някой от сънищата, към които често се бе връщал. Той наистина беше тук. Въпреки това съпругата му продължаваше да трепери и някакъв смътен, но подтискащ страх се бе загнездил в душата й.
Атмосферата наоколо беше толкова мрачна и нажежена, тълпата беше така яростно отмъстителна и избухлива, за най-малкото подозрение или от черна злоба непрекъснато избиваха невинни, а и трудно можеше да с забрави, че мнозина също тъй безупречни, невинни и мили на близките си хора, както мъжът й, всеки ден споделяха съдбата, от която с мъка го бяха откопчили; затова сърцето й не можеше напълно да се освободи от товара си, както й се искаше да бъде. Започнаха да падат сенките на зимните следобеди и по улиците още продължаваха да трополят каруците на смъртта. Мислите й ги следваха и го търсеха сред обречените. После се връщаше при него и още повече трепереше.
Баща й се опитваше да я разсее, проявявайки съчувствено снизхождение към женската й слабост, която му беше много чудна. Нямаше я вече мансардата, обущарството, нямаше „Сто и пет, Северната кула!“ Той беше изпълнил задачата, която си бе поставил, удържал обещанието си. Беше спасил Чарлс. Нека всички сега да се опрат на него.
Домакинството им беше съвсем скромно — не само защото това беше най-безопасният начин на живот и не дразнеше околните, но и защото те не бяха богати и Чарлс, макар и в затвора, беше плащал скъпо за лошата храна, за тъмничарите и за по-бедните затворници. Отчасти поради тази причина, отчасти за да не налетят на някой домашен шпионин, те не държаха прислуга. Гражданинът и гражданката, които работеха като портиери на външната врата, от време на време им помагаха. Джери (мистър Лори им го беше предоставил почти изцяло) стана техен постоянен спътник през деня и спеше при тях всяка нощ.
По заповед на Единната и Неделима Република на Свободата, Равенството, Братството или Смъртта на всяка врата трябваше да бъдат написани едро и четливо, на известна височина от земята, имената на всички живущи. Затова името на мистър Джери Крънчър надлежно украсяваше долната част на вратата. Когато следобедните сенки се сгъстиха, собственикът на името се появи, след като беше наблюдавал художника, когото доктор Манет нае, за да попълни списъка с името на Шарл Евремонд, наречен Дарней.
Сред всеобщия страх и недоверие, които помрачаваха живота, всички най-безобидни навици на хората се промениха. В малкото домакинство на доктора, както и в много други, продуктите, необходими за деня, се купуваха всяка вечер в малки количества и от различни магазинчета. Всеки се стремеше да не предизвиква внимание и да не дава никакъв повод за приказки и завист.
От няколко месеца мис Прос и мистър Крънчър изпълняваха службата на снабдители. Мис Прос носеше парите, мистър Крънчър — кошницата. Всеки следобед, когато уличните лампи светваха, те се залавяха със задълженията си и правеха и донасяха необходимите покупки. Макар че в дългогодишното си познанство с едно френско семейство мис Прос би могла да научи езика им, ако беше пожелала, тя нямаше никакви желания в тази насока. Затова тя не знаеше нито думичка от тази „глупост“ (както обичаше да нарича френския), точно както и самият мистър Крънчър. На пазара тя изтърсваше по някое съществително пред продавача, без да го представи с необходимия член, и ако случайно това не беше думата, означаваща онова, което искаше да купи, тя започваше да го търси, после го хващаше и го държеше, докато траеше пазарлъкът. Тя винаги се пазареше, като показваше един пръст по-малко на търговеца, независимо от броя на неговите пръсти, указвайки с този жест справедливата цена на стоката.