Поразен, старият джентълмен възкликна:
— Какво говорите! Преди два часа го оставих свободен и в безопасност и даже мислех да се върна при него!
— Въпреки това е арестуван. Кога е станало това, мистър Барсад?
— Ей сега, ако изобщо е станало.
— Мистър Барсад е най-достоверният източник, сър — каза Сидни. — Научих от един разговор на чаша вино между мистър Барсад и негов приятел и събрат — шпионин, че арестът е извършен. Той е довел вестителите до вратата и е видял как портиерът ги е пуснал. Няма никакво съмнение, че пак са го отвели.
Деловият поглед на мистър Лори прочете по лицето на Сидни, че няма смисъл да се губи време в мъдрувания. Смутен, но с ясното съзнание, че нещата може да зависят от самообладанието му, той се овладя и продължи да слуша внимателно в мълчание.
— Според мен — каза Сидни — името и влиянието на доктор Манет могат да му послужат утре. Нали казахте, че той пак ще бъде изправен пред Трибунала утре, мистър Барсад?
— Да, така мисля.
— Или дори днес. Но може и да се лъжа. Признавам, мистър Лори, аз съм много разтревожен, че доктор Манет не е могъл да предотврати този арест.
— Може да не е знаел предварително за него — каза мистър Лори.
— Но това обстоятелство би било още по-тревожно, като се има пред вид колко е свързан със зет си.
— Така е — призна мистър Лори, подпирайки брадичка с разтревожената си ръка, а очите му гледаха тревожно Картън.
— Накратко — каза Сидни, — това е едно отчаяно време, когато се играят отчаяни игри с отчаяни залози. Нека докторът да спечели. Аз ще загубя. Животът на никого тук не струва нищо. Днес народът те носи на ръце до в къщи, утре те осъжда на смърт. Аз пък съм решил да заложа, ако се случи най-лошото, на един приятел в „Консиержери“. Приятелят, когото съм решил да спечеля, е мистър Барсад.
— Трябва да имате доста добри карти, сър — каза шпионинът. — Сега ще видя. Ще видя с какво разполагам. Мистър Лори, нали знаете какво животно съм. Ще ми дадете ли мъничко бренди?
Бутилката беше поставена пред него и той изпи една чаша, после друга и умислен, премести шишето настрана.
— Мистър Барсад — продължи той с тон на човек, който наистина си гледа картите. — Затворническа овца, емисар на републиканските комитети, ту тъмничар, ту затворник, но винаги шпионин и таен доносник, още по-ценен тук, защото е англичанин, понеже един англичанин на тия длъжности по-трудно може да бъде заподозрян в подкупничество, отколкото един французин. Така той се представя на своите работодатели под фалшиво име. Това е много добра карта. Мистър Барсад, понастоящем на служба при републиканското правителство на Франция, по-рано е служил на аристократическото правителство на Англия, враг на Франция и на Свободата. Това е превъзходна карта. В тази страна на подозрителност изводът, по-ясен от бял ден, е, че мистър Барсад все още е на заплата при аристократическото правителство на Англия, че е шпионин на Пит (Уилям Пит Младши (1759–1806) — министър-председател на Англия и един от организаторите на „европейската коалиция“ срещу Франция), че е коварен враг на Франция, който се крие в пазвите й, английски предател и агент на злото, за което толкова много се говори и толкова трудно се открива. Тази карта трудно може да се бие. Следите ли картите ми, мистър Барсад?
— Не разбирам играта ви — отговори неспокойно шпионинът.
— Играя най-силния си коз. Предаване на мистър Барсад на най-близкия комитет. Погледнете си картите, мистър Барсад, и вижте с какво разполагате. Не бързайте.
Сидни Картън привлече бутилката, сипа си още една чаша бренди и я изпи. Той видя, че шпионинът се страхува да не би да пийне повече и в това състояние бързо да го предаде. Затова си наля пак и изпи нова чаша.
— Вижте внимателно картите си, мистър Барсард. Не бързайте.
Картите бяха дори по-слаби, отколкото подозираше. Мистър Барсард видя сред тях няколко губещи карти, за които Сидни Картън не знаеше нищо. Изхвърлен бе от почтената си работа в Англия поради прекалено много и неуспешни лъжесвидетелства, а не защото там не беше необходим; ние, англичаните, доста отскоро имаме основание да се гордеем, че стоим над шпионите и тайните служби. Той знаеше, че бе прекосил Ламанша и се бе съгласил да работи във Франция: най-напред като провокатор и подслушвач сред сънародниците си, после като провокатор и подслушвач сред французите. Добре знаеше, че е бил шпионин при сваленото правителство в квартала Сен Антоан и в кръчмата на Дефарж, че е получавал от бдителната полиция сведения за доктор Манет в затвора, за освобождаването му и целия му живот, за да може да влезе в интимен разговор с Дефарж и жена му. Той беше опитал с мадам Дефарж и се бе провалил напълно. Винаги си спомняше с тръпнещ страх как онази ужасна жена плетеше, когато й говореше, как злокобно го гледаше, докато пръстите й се движеха. Оттогава я беше виждал много пъти в комитета на Сен Антоан как изважда списъците и предава хора на гилотината. Той знаеше, както всички други с неговата професия, че никога не може да бъде в безопасност. Че беше невъзможно да избяга. Че здраво е привързан към сянката на топора. Че независимо от всевъзможните му лавирания и коварства в служба на терора, една дума бе достатъчна, за да обърне терора срещу самия него. Ако го обвинят в тежките провинения, които сега изплуваха в ума му, той знаеше, че онази ужасна жена, за чийто безмилостен характер имаше толкова доказателства, щеше да извади срещу него онзи злокобен списък и щеше да смаже последния му шанс за живот. Освен че всички тайни агенти бързо изпадат в страх, тук наистина имаше карти от една и съща черна боя, които даваха пълно основание на играча да побледнее като смъртник.