— Но ако работата тръгне зле в съда — каза мистър Лори, — достъпът до него няма да го спаси.
— Не съм казвал, че ще го спаси.
Очите на мистър Лори бавно потърсиха огъня. Обичта му към Луси и тежкото разочарование след втория арест постепенно ги бяха отслабили. Той беше вече един стар човек, обременен с многото тревоги напоследък, и сълзите му потекоха.
— Вие сте добър човек и верен приятел — каза Картън с променен глас. — Извинете ме, че забелязах вълнението ви. Едно време не можех да понасям как баща ми плаче и аз седя до него безучастен. Уважавам мъката ви повече, отколкото ако ми бяхте баща. Слава богу, че поне тази беда не ви сполетя.
Макар последните му думи да бяха произнесени с обичайния му тон, в тях се съдържаше искрено чувство и уважение и мистър Лори, който никога не го бе виждал откъм добрата му страна, силно се смути. Той му подаде ръката си и Картън леко я стисна.
— Да се върнем към бедния Дарней сега — каза Картън. — Не й казвайте за нашия разговор, нито за уговорката. Тя няма да може да го види. Ще помисли, че сме го направили, за да можем в случай на най-лошото да го подготвим за присъдата.
Мистър Лори не се беше замислил за това и бързо погледна Картън, за да разбере дали и той има пред вид това. Изглежда, да. Картън отвърна на погледа му и беше ясно, че го разбра.
— Може да си помисли хиляди неща — каза Картън — и всяко едно от тях ще увеличи тревогата й. Не й казвайте за мен. Както ви казах първия път, когато се видяхме, по-добре да не я срещам. Мога да свърша някоя работа за нея, ако има каква, и без това. Надявам се, че ще отидете при нея? Сигурно ще бъде много разстроена тази вечер.
— Отивам веднага.
— Радвам се. Тя е толкова привързана и толкова разчита на вас. Как изглежда сега?
— Угрижена и нещастна, но много красива.
— Ех!
Това беше дълъг и печален звук, като въздишка — почти като вопъл. Мистър Лори обърна поглед към лицето на Картън, което гледаше огъня. Някаква светлина или сянка (старият господин не можеше точно да прецени) пробяга бързо през него като върху някой хълм през ветровит и ясен ден. Той повдигна крак, за да бутне навътре едно малко горящо дръвце, което се бе изтърколило напред. Носеше бяло пътно палто и високи ботуши, които тогава бяха на мода, и на светлината на огъня, която докосваше повърхността им, изглеждаше много бледен; косата му, дълга, кестенява и невчесана, се спускаше свободно върху раменете му. Той не забелязваше огъня и мистър Лори му направи забележка; ботушът му още стоеше върху горящите въглени, превит от тежестта на крака.
— Съвсем забравих — каза той.
Погледът на мистър Лори отново беше привлечен от лицето му. Забеляза изсивялата коса, която замрежваше хубавите черти, и изведнъж пред него изплува пресният спомен за израженията на затворническите лица.
— Вашите задължения тук приключват вече, сър, нали? — каза Картън, обръщайки се към него.
— Да. Както снощи ви казах, когато Луси неочаквано дойде, аз най-после свърших всичко, което можах да направя. Надявах се, че ще ги оставя в пълна безопасност и после ще напусна Париж. Имам разрешение да замина. Бях готов да тръгна.
И двамата замълчаха.
— Дълго сте живели, сър, и има какво да си спомняте — каза Картън с тъга.
— Аз съм на седемдесет и осем години.
— През целия си живот сте принасяли полза. Непрекъснато и системно сте работили. Уважавали са ви, имали са ви доверие, възхищавали са се от вас.
— Бил съм бизнесмен, откакто се помня. Даже мога да кажа, че съм бил бизнесмен още от момче.
— А вижте какво място заемате сега, на седемдесет и осем години. Колко много хора ще скърбят, когато то остане празно.
— Самотен ерген — отговори мистър Лори, като поклати глава. — Никой няма да плаче за мен.
— Как може да говорите така? Нима тя няма да плаче за вас? Ами детето й?
— Да, да, слава богу. Не исках точно това да кажа.
— Това е нещо, за което трябва да се благодари на бога. Нали?
— Разбира се, разбира се.
— Ако тази вечер можете искрено да кажете на самотното си сърце: „Аз не спечелих любовта и обичта, благодарността или уважението на никое човешко същество, не намерих място в ничие сърце, не направих нищо добро или полезно, с което да ме запомнят“ — вашите седемдесет и осем години ще бъдат като седемдесет и осем проклятия, не е ли така?
— Право казвате — каза мистър Лори. — Така е.
Сидни отново обърна очи към огъня и след няколко минути мълчание каза:
— Искам да ви попитам: много далеч ли ви изглежда детството ви? Много отдавна ли ви се струват дните, когато сте седели на коленете на майка си?