Много отдавна, когато сред най-ранните си съперници беше известен като многообещаващ млад човек, Картън беше погребал баща си. Майка му бе починала много по-рано. Докато вървеше из тъмните улици, сред мрачните сенки, а луната и облаците плуваха високо над него, изведнъж в ума му изникнаха тържествените думи, които някой бе прочел на гроба на баща му: „Аз съм възкресението и животът — каза бог. — Този, който вярва в мен, макар и да умре, ще оживее. И който е жив и вярва в мен, той никога не ще умре.“ (Думи на Христос (Йоан, II; 25, 26), част от англиканската погребална служба)
Сам посред нощ в този град, под властта на гилотината, обзет от мъка за онези шестдесет и трима, които бяха убити този ден, и за другите обречени по затворите, на които утре или в други ден, или по-късно предстоеше същата съдба, Картън естествено си спомни онези силни думи и връзката с тях беше като ръждясала котва на кораб, извадена от дълбините. Той не се замисли за нея, но повтори думите и продължи пътя си.
Вглеждаше се сериозно в осветените прозорци, зад които хората си почиваха, забравили през няколкото спокойни часа ужасите, които ги заобикаляха, камбанариите на църквите, където вече не се четяха молитви, защото отвращението на масите беше достигнало дори тази степен на самоунищожение заради многото църковни служители мошеници, грабители и негодници, които години наред бяха виждали; в далечните гробища, където, както пишеше на вратите им, беше място за вечен сън; в многобройните затвори; в улиците, по които онези шестдесет бяха минали, за да отидат при смъртта, станала толкова обикновена и реална, че сред хората не се разпространи нито една жална история за бродещия дух на някоя от жертвите на гилотината; взираше се със сериозно внимание в целия живот и смърт на града, който потъваше в кратък нощен покой след яростното настървение. Сидни Картън премина Сена отново, за да стигне до по-осветени улици.
Навън имаше малко карети, защото пътниците лесно можеха да бъдат заподозрени, и благородниците предпочитаха да крият главите си под червени нощни шапчици и да се влачат пеша с тежки обуща. Театрите обаче бяха пълни и хората излизаха от тях във весело настроение и се връщаха в къщи, увлечени в разговори. На вратата на един театър стоеше малко момченце с майка си, която търсеше място през калта, за да пресече улицата. Картън пренесе детето и преди плахата ръчичка да се освободи от врата му, той го помоли да го целуне.
„Аз съм възкресението и животът — рече бог. — Който вярва в мен, макар и да умре, ще оживее; който е жив и вярва в мен, никога не ще умре.“
Улиците вече бяха утихнали, нощта минаваше и тези думи отекваха в стъпките му и се носеха във въздуха. Напълно спокоен и уверен, той понякога си ги повтаряше. Те звучаха непрестанно в него.
Нощта превали и когато Картън застана на моста, заслушан в плясъка на водата о каменните брегове на Сите, където живописно скупчените къщи и катедралата светеха ярко на лунната светлина, утрото настъпи, мъртвешки студено. Нощта заедно с луната и звездите побледня и умря и за известно време изглеждаше, сякаш целият свят бе преминал в селенията на смъртта.
Но ето, величественото слънце се издигна и с дългите си ярки лъчи заби топлината на тези думи, които бяха бреме през нощта, право в сърцето му. Картън го гледаше, благоговейно прикрил очи, и изведнъж зърна един мост светлина, който затрептя във въздуха между него и слънцето, а реката отдолу заблестя в искри.
В утринния покой силната река, бърза, дълбока и уверена, беше като добър приятел. Картън закрачи покрай нея, далеч от къщите, и топлото и ярко слънце го приспа на брега. Когато се събуди и стана, той се позастоя още малко, загледай в един водовъртеж, който безцелно се мяташе, докато накрая течението го погълна и го отнесе към морето: „Като мен.“
После изплува някаква търговска лодка, чието платно имаше цвят на увехнал лист; премина покрай него и изчезна. Когато безшумната й следа се стопи във водата, молитвата, която бе бликнала от сърцето му за милостива прошка на всичките му жалки заблуждения и грешки, свърши с думите: „Аз съм възкресението и животът.“
Когато се върна, мистър Лори беше излязъл и не беше лесно да се отгатне къде може да е отишъл добрият старец. Сидни Картън пийна малко кафе с парче хляб и след като се изми и преоблече, за да се освежи, тръгна към съда.
Съдебната зала оживено шумеше, когато черната овца — от която мнозина отвърнаха изплашено глава — го избута в един тъмен ъгъл сред тълпата. Мистър Лори беше там и доктор Манет беше там. Тя също беше там, седнала до баща си.