— Нека се прочете.
Сред мъртва тишина и неподвижност обвиняемият гледаше с обич жена си, жена му отместваше поглед от него само за да погледне загрижено баща си, доктор Манет беше вперил поглед в четеца, мадам Дефарж не откъсваше поглед от затворника, Дефарж не откъсваше поглед от жена си, която очевидно изпитваше голяма наслада, а всички други очи следяха зорко доктора, който не виждаше никого — документът беше прочетен.
ГЛАВА Х
СЯНКАТА ДОБИВА ПЛЪТ
„Аз, Александър Манет, нещастен лекар, родом от Бове и след това живущ в Париж, пиша тези тъжни редове в печалната си килия в Бастилията през последния месец на 1767 г. Пиша ги в откраднати минути при много трудни условия. Възнамерявам да ги скрия в стената на комина, където бавно и трудно направих малко скривалище. Някоя милостива ръка може да ги открие там, когато аз и моите мъки станат прах.
Тези думи пиша в десетата година на моя затвор с едно ръждясало желязно острие, с което стържа сажди и въглени от комина, смесени с кръв. В гърдите ми не остана никаква надежда. Знам от някои ужасни признаци, които усещам в себе си, че разумът ми няма за дълго да се запази, но тържествено заявявам, че в момента умът ми е наред, паметта ми е точна и подробна и че пиша истината и нося отговорност за тези свои последни написани думи, независимо дали някога се прочетат от хората пред Вечния съд.
Една облачна, но лунна нощ в третата седмица на декември 1757 г. (мисля, че беше двайсет и второ число на месеца) бях излязъл да подишам чист въздух и се разхождах по самотния кей на Сена на около един час път от къщата, в която живеех на улица «Медицинска академия», когато ме застигна карета, която се движеше много бързо. Аз се отстраних, за да й направя път, защото се страхувах, че може да ме прегази, и тогава от прозореца се подаде глава, а един глас викна на кочияша да спре.
Каретата спря, когато кочияшът дръпна юздите на конете и ги овладя, и същият глас ме повика по име. Аз отговорих. Каретата беше отишла толкова напред, че двамата господа имаха време да отворят вратата и да слязат, докато аз се изравних с тях. Забелязах, че и двамата носеха наметала и, изглежда, се криеха. Когато застанаха един до друг до вратата на колата, аз също така забелязах, че бяха почти на моите години или даже по-млади и че много си приличаха — по стойка, маниер, глас и (доколкото можех да видя) по лице.
— Вие сте доктор Манет, нали? — каза единият.
— Да.
— Доктор Манет от Бове — каза другият. — Младият лекар, отначало способен хирург, който в последните една-две години направи блестяща кариера в Париж.
— Господа — отвърнах аз, — аз съм този доктор Манет, за когото говорите тъй ласкателно.
— Бяхме у вас — каза първият — и понеже нямахме щастието да ви намерим там, но разбрахме, че може би се разхождате в тази посока, тръгнахме насам с надежда да ви настигнем. Бихте ли се качили в каретата?
И двамата се държаха заповеднически и след тези думи се раздвижиха, за да ми направят място при вратата на каретата. Бяха въоръжени. Аз не.
— Господа — казах аз, — моля да ме извините, но аз обикновено питам кой ми е направил честта да потърси помощта ми и какъв е случаят, за който съм повикан.
Отговори мъжът, който беше проговорил втори:
— Докторе, вашите клиенти са високопоставени хора. Колкото до случая, доверието ни във вашата опитност и умение ни кара да мислим, че вие сам ще го установите по-добре, отколкото сме в състояние да ви го опишем. Достатъчно засега. Бихте ли се качили в каретата?
Не можех да направя нищо друго, освен да се съглася, и мълчаливо влязох вътре. Двамата се качиха след мене — вторият скочи, след като прибра стълбичката. Каретата се обърна и потегли с предишната бързина.
Предадох разговора дословно. Нямам никакво съмнение, че беше точно така. Описвам всичко точно както се случи и се старая да не се отклонявам от целта си. Навсякъде, където правя тези нищожни знаци, това значи, че за момента спирам да пиша и слагам листата в скривалището.
Каретата премина през улиците, после през северната бариера и излезе на междуселски път. На по-малко от една левга от бариерата — тогава не пресметнах разстоянието, а после, когато го преминах пак — тя се отклони от главния път и скоро спря пред самотна къща. Ние тримата слязохме и тръгнахме по влажна и мека пътека през една градина, където някога беше бликал фонтан, и стигнахме до вратата на къщата. Не отвориха веднага на звънеца и един от моите придружители удари с тежката си ездаческа ръкавица лицето на човека, който отвори.