Аз се стреснах и попитах:
— Спешен ли е случаят?
— По-добре вижте сам — небрежно отвърна той и взе свещ.
Другият пациент лежеше в една задна стая при второто стълбище, която беше нещо като плевник над конюшнята. Над част от нея имаше нисък измазан таван. Останалото пространство беше открито към билото на керемиден покрив, където се виждаха напречните греди. В тази част на стаята беше струпано сено и слама, съчки за горене и една купчина ябълки и пясък. Трябваше да мина през тази част, за да отида в другата. Паметта ми е добра и си спомням много подробности. Пробвам я с тези подробности и всичките ги виждам тук, в килията си в Бастилията, близо до края на десетата ми година затвор, тъй живо, както ги видях в онази нощ.
Върху малък куп сено на земята с възглавница под главата лежеше хубаво селянче — момче най-много на седемнадесет години. Лежеше по гръб със стиснати зъби, а дясната му ръка беше свита на гърдите. Очите му горяха и гледаха право нагоре. Не видях къде му е раната, когато коленичих до него. Разбрах обаче, че умира от рана, нанесена с острие.
— Аз съм лекар, бедно момче — казах аз. — Нека да видя.
Беше под ръката му и аз най-напред го поуспокоих, за да ми позволи да я отместя. Раната беше от намушкване с шпага от преди двайсет-двайсет и четири часа, но нищо нямаше да може да го спаси дори ако веднага се бяха положили грижи. Той издъхваше бързо. Когато обърнах очи към по-големия брат, видях го да гледа хубавото момче, чийто живот си отиваше, сякаш беше ранена птица или заек, но в никакъв случай не човешко същество,
— Как се е случило това, мосю? — попитах аз.
— Едно полудяло младо псе! Крепостен! Предизвика брат ми да го прониже и падна от шпагата му — като благородник.
В този отговор нямаше ни сянка съжаление, мъка или човешко съчувствие. Този, който изрече думите, изглежда, признаваше, че е твърде досадно едно същество от съвсем различен разред да умира там и би било по-добре, ако той си бе умрял по обикновен невзрачен начин, присъщ на жалките му себеподобни. Беше абсолютно неспособен на каквато и да било състрадателност към момчето и неговата съдба.
Очите на момчето бавно се извърнаха към него, докато той говореше, и после бавно се обърнаха към мен:
— Докторе, те са много горди, тия благородници. Но ние, обикновените псета, също понякога сме горди. Те ни грабят, обиждат ни, бият ни, убиват ни. Но понякога у нас остава мъничко гордост. Тя — видяхте ли я, докторе?
Писъците и виковете се чуваха и там, макар приглушени от разстоянието. Той заговори за тях, сякаш тя лежеше при него.
Отговорих:
— Да, видях я.
— Тя ми е сестра, докторе. Тези благородници от много години безсрамно разполагат със скромността и добродетелта на нашите сестри, но ние имаме добри момичета. Знам го, чул съм го от баща си. Тя беше добро момиче. Беше сгодена за един добър младеж — негов арендатор. Ние всички му бяхме арендатори — на този тука, дето стои. Другият му е брат, най-лошият от това проклето племе.
Момчето с мъка събираше телесни сили да говори, но духът му говореше с поразяваща енергия.
— Този човек тук така ни грабеше, както висшите същества грабят нас, долните кучета — облагаше ни с данъци без милост, караше ни да му работим без пари, караше ни да мелим житото си в неговата мелница, караше ни да храним десетки от неговите домашни птици от бедната си реколта, забраняваше ни да държим домашни птици, грабеше и вземаше от нас толкова много, че когато случайно докопвахме малко месо, го ядяхме със страх, със залостени врати и затворени прозорци, да не би хората му да ни видят и да ни го вземат. Казвам ви, така ни грабеха и гонеха и толкова обедняхме, че баща ми казваше, че най-ужасното нещо е да родиш дете на този свят и че трябва да се молим най-много за това жените ни да са безплодни и клетото ни племе да изчезне!
Никога преди това не бях виждал чувството на подтиснатост да избухва с такава сила, като огън. Предполагах, че хората го таят някъде, но никога не го бях виждал да избликва така, както у това умиращо момче.
— Въпреки това, докторе, сестра ми се омъжи. По това време приятелят й, горкият човек, боледуваше и тя се омъжи за него, за да му помага и да се грижи за него в нашата къща — в кучешката ни колиба, както ще я нарече този човек. Беше омъжена от няколко седмици, когато братът на този човек я видя и я хареса и поиска от мъжа й да му я даде — та какво значат съпрузите при нас! Тсй имаше голям мерак, но сестра ми беше добра и добродетелна и намрази брат му тъй силно, както и аз го мразех. Какво направиха тогава двамата, за да убедят съпруга й да й повлияе и да я склони?
Очите на момчето, които бяха вперени в мене, бавно се обърнаха към другия и по лицата на двамата разбрах, че всичко, което той казваше, е вярно. Двата противоположни вида гордост се сблъскаха — това го виждам даже тук, в Бастилията: пренебрежителното безразличие на благородника и потъпканите чувства на селяка, страстната му жажда за мъст.