Защото щеше да дойде време, когато мършавите плашила от този квартал щяха в глада и безделието си да се нагледат на работата на фенерджията и щеше да им хрумне да подобрят метода му и да издигнат с въжетата и макарите му хора, за да огреят тъмнината на живота им. Но това време още не беше дошло и всички ветрове, които духаха над Франция, напразно развяваха дрипите на плашилата, тъй като красивите сладкопойни птички никак не се смущаваха от това.
Кръчмата беше на ъгъл, по-добра от много други по вида и нивото си, и собственикът й, застанал пред нея в жълта жилетка и зелен панталон, бе наблюдавал борбата за разлятото вино.
— Това не е моя работа — каза той най-после, свивайки рамене. — Хората на винарите я счупиха — да донесат друга.
Погледът му се спря на високия шегобиец, които изписваше шегата си, и му подвикна през улицата.
— Хей, Гаспар, какво правиш там?
Човекът му посочи многозначително изписаната дума, както често правят подобни хора. Шегата не бе улучила целта си и напълно се беше провалила, което също така често се случва на подобни хора.
— А бе ти да не си кандидат за лудницата? — каза кръчмарят, пресече улицата и заличи написаното, като размаза върху него шепа кал, която бе загребал за целта. — Защо пишеш по улиците? Няма ли други места, кажи ми, няма ли други места, дето да пишеш такива думи?
Упреквайки го, той отпусна по-чистата си ръка (може би случайно, а може би не) върху сърцето на шегобиеца. Шегобиецът я удари със своята, подскочи пъргаво нагоре и се приземи в чудновата танцова поза, като държеше в ръка едната си изцапана обувка, която бе изул с ритник и уловил във въздуха. При тези обстоятелства той имаше вид на един безкрайно, да не кажем дяволски, мръсен шегобиец.
— Обуй я, обуй я — каза другият. — Наричай виното вино и си гледай кефа. — С този съвет той избърса мръсната си ръка направо в дрехата на шегобиеца — и то съвсем умишлено, тъй като я беше изцапал заради него, — след което прекоси обратно улицата и влезе в кръчмата.
Този кръчмар беше около тридесетгодишен човек с врат на бивол и войнствен вид и вероятно имаше горещ темперамент, тъй като въпреки студения ден не беше облякъл палтото си, а го беше метнал на рамо. Освен това ръкавите му бяха навити и кафявите му ръце бяха голи до лактите. На главата си нямаше нищо друго освен собствената си ситно къдрава къса тъмна коса. Той изобщо беше мургав човек, с добри очи, малко раздалечени едно от друго — признак на смелост. Правеше впечатление на човек с добър, но и неумолим характер; очевидно много решителен и с твърда воля — човек с когото да не ти се прииска да се срещнеш на тясна пътека с пропасти от двете страни, защото нищо не би го накарало да се върне. Когато той влезе в кръчмата, съпругата му мадам Дефарж седеше зад тезгяха. Тя беше едра жена, приблизително на неговата възраст, със зорки очи, които като че никога не спираха погледа си на нищо, големи ръце с много пръстени и гривни по тях, неподвижно лице, изразителни черти и много спокойно държане. Имаше нещо у мадам Дефарж, което караше човек да предположи, че тя едва ли често греши в своя вреда в сметките. Тъй като беше чувствителна към студа, мадам Дефарж беше увита в кожи, а около главата си бе омотала доста голям светъл шал, който обаче не скриваше големите й обеци. Плетивото й беше пред нея, беше го оставила, за да почисти зъбите си с клечка. Погълната от това занимание, опряла десния си лакът на лявата длан, мадам Дефарж не каза нищо при влизането на повелителя й, само съвсем леко се покашля. Това, заедно с повдигането на тъмноочертаните й вежди над клечката за зъби, от което те се сключиха в една широка линия, подсказа на съпруга й, че няма да е зле да поогледа кръчмата и види дали някой нов посетител не е влязъл, докато той е бил навън.