— Та, значи, докторе, едно от правата на тия благородници е да ни впрягат като псета в каруца и да ни карат. Така го впрегнаха и него и го подкараха. Знаете ли, че едно от правата им е да ни държат в именията си цяла нощ, за да плашим жабите — да не смущават благородния им сън. Нощем те го държаха навън в лошата мъгла, а денем го връщаха във впряга. Но той не склони. Не! Един ден на обяд го разпрегнаха, за да се нахрани — ако намери храна, — той изхлипа дванадесет пъти, един път за всеки удар на камбаната, и умря на гърдите й.
Никаква човешка сила не можеше да поддържа живота в това момче, освен решимостта да изкаже всичките си мъки. Той отблъскваше сгъстяващите се сенки на смъртта и се мъчеше да държи ръката си свита, за да скрива раната.
— После с разрешение на този човек, даже с негова помощ, брат му я взе. Въпреки онова, което знам, че сигурно е казала на брат му — какво му е казала, скоро ще разберете, докторе, защото това за него е забавно. Брат му я взе. Видях я да минава покрай мен на пътя. Когато занесох новината в къщи, сърцето на баща ми се пръсна от мъка. Не каза нито една от думите, които го изпълваха. Заведох малката си сестра (имам още една сестра) на едно място, където този мъж нямаше да може да я намери и където поне тя никога нямаше, да стане негова подчинена. После проследих брата дотук и снощи се изкатерих — долно псе, но с шпага в ръка. Къде е прозорецът на плевника? Беше някъде там.
Стаята тъмнееше пред очите му. Светът се стесняваше около него. Огледах се и видях, че сеното и сламата бяха измачкани на пода, сякаш е имало някаква борба.
— Тя ме чу и се втурна вътре. Казах й да не се приближава, докато не го убия. Той влезе и най-напред ми подхвърли няколко монети. После посегна към мен с камшик. Но аз, макар и долно псе, така замахнах към него, че той изтегли шпагата си. Нека счупи шпагата, която оцапа с долната ми кръв, на колкото си иска парчета. Той я извади, за да се защити — насочи удара си към мен с най-голямото си умение, защото бранеше живота си.
Няколко мига преди това погледът ми беше паднал върху парчетата счупена шпага, които лежаха върху сеното. Това беше оръжие на благородник. На едно друго място лежеше стара шпага, която изглеждаше войнишка.
— А сега ме вдигнете, докторе. Вдигнете ме. Къде е?
— Не е тук — казах аз, като хванах момчето, мислейки, че пита за брата.
— Хм! Колкото и да са горди тия благородници, той се страхува да ме види. Къде е човекът, който беше тук? Обърнете ми лицето към него.
— Маркизе — каза момчето, обърна се към него с разширени очи и вдигната дясна ръка, — когато дойде време да отговаряте за тия неща, аз призовавам вас и всичките от вашето зло племе да отговаряте за тях. Слагам този кървав кръст върху вас като знак, че ще го направя. Когато дойде време да отговаряте за тия неща, аз призовавам брат ви, най-лошия от лошото ви племе, отделно да отговаря за тях. Правя този кървав кръст върху него като залог, че ще го направя.
Два пъти той сложи ръка в раната си и с показалеца начерта кръст във въздуха. За момент остана така с вдигнат показалец и когато пръстът му увисна, тялото му също увисна с него и аз го положих мъртъв на земята.
Когато се върнах при леглото на младата жена, тя бълнуваше по съвсем същия начин. Знаех, че това може да трае с часове и най-вероятно ще завърши в безмълвието на гроба.
Повторих лекарствата, които й бях дал, и останах край леглото до късна нощ. Пронизващите писъци не намаляха, нито за момент не се промени яснотата на думите й и порядъкът, в който ги изговаряше: «Мъжът ми, баща ми, брат ми! Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет, дванайсет. Шшшт!»
Това трая двадесет и шест часа от момента, когато за първи път я видях. Бях дошъл и си отишъл два пъти и пак седях до нея, когато започна да се запъва. Направих малкото, което можех, за да се възползувам от промяната, и постепенно тя се отпусна в някаква летаргия и лежеше като мъртва.
Сякаш вятърът и дъждът се бяха най-сетне успокоили след дълга и страшна буря. Освободих ръцете й и повиках жената да ми помогне да оправим тялото и дрехите й. Едва тогава разбрах, че очаква дете. Тогава загубих и последната си надежда за нея.
— Умря ли? — попита маркизът, когото ще продължа да наричам по-големия брат, като влезе в стаята с ботуши, току-що слязъл от коня си.
— Не е умряла — казах аз, — но вероятно ще умре.