Все по-трудно ми се удава да се справям със задачата си. Толкова е студено, сетивата ми са притъпени и наоколо ме обгръща ужасна тъмнина.
Дамата беше млада, приятна и хубава, но едва ли щеше да живее дълго. Беше извънредно развълнувана. Представи ми се като съпруга на маркиз Сен Евремонд. Свързах титлата с обръщението на момчето към по-големия брат и инициалите, избродирани върху шала, и лесно стигнах до заключението, че съвсем наскоро се бях срещал с този благородник.
Паметта ми е все още точна, но не мога да възпроизведа думите на нашия разговор. Подозирам, че ме наблюдават по-зорко от преди, а и не знам кога точно ме наблюдават.
Тя отчасти подозираше, отчасти беше узнала основните факти на жестоката случка и дела на съпруга й в нея и как съм бил повикан и аз. Не знаеше, че момичето е починало. Надеждата й, каза тя с голяма тревога, е тайно да може да прояви женското си съчувствие към нея. Надеждата й била да умилостиви божия гняв, легнал над къщата, която от много време била омразна на многобройните страдащи.
Имала основания да смята, че имало още една по-малка жива сестра, и най-голямото й желание било да й помогне. Не можех нищо да й кажа, освен че такава сестра наистина съществува. Това, което я накарало да дойде при мен, разчитайки на моята дискретност, било надеждата, че ще мога да й кажа името и адреса й. Но до този нещастен момент аз не знам нито едното, нито другото.
Нямам повече хартия. Един от листовете ми беше взет вчера с предупреждение. Днес трябва да свърша писанията си.
Беше добра и милостива жена, нещастна в брака си. И как можеше да бъде щастлива! Братът я мразеше и й нямаше доверие и използуваше цялото си влияние срещу нея. Тя се страхуваше от него, страхуваше се и от съпруга си. Когато я изпратих до вратата, в каретата й видях едно дете, хубаво момченце на две-три години.
— Заради него, докторе — каза тя, посочвайки го разплакана, — ще направя всичко, което мога, за да изкупя поне малко прегрешенията. Иначе той никога няма да бъде щастлив с такова наследство. Имам лошото предчувствие, ако не се изкупи това, което се случи, че някой ден той ще отговаря за него. Това, което е останало лично на мен — не повече от няколко бижута, — ще дам като залог за живота му, заедно с милосърдието и мъката на умрялата му майка, на това наранено семейство, стига да открия сестрата.
Тя целуна момчето и каза, като го погали:
— Правя го заради тебе, момчето ми. Нали ще бъдеш добър, Шарл?
Детето й отговори уверено:
— Да.
Целунах й ръка и тя го взе в прегръдките си и си отиде, като продължаваше да го гали. Повече не я видях,
Макар че каза името на съпруга си, смятайки, че го знам, аз не го споменах в писмото. Запечатах го и понеже не се доверявах на ничии други ръце, сам го занесох същия ден.
Същата вечер, последната вечер на годината, към девет часа един мъж в черни дрехи позвъни на вратата, поиска да ме види и тихо последва прислужника ми Ернест Дефарж, един младеж. Когато прислужникът ми влезе в стаята, където седях със съпругата си — о, моята съпруга, моята любима, хубавата ми млада съпруга англичанка! — тогава видяхме човека, който беше позвънил на вратата, а сега стоеше мълчалив зад него.
— Спешен случай на улица «Сен Оноре» — каза той. Нямало да изгубя много време, бил дошъл с кола, която чакала отвън.
Тя ме доведе тук, доведе ме в гроба ми. Когато излязох от къщата, през устата ми стегнаха черен шал, а ръцете ми бяха привързани към тялото. Двамата братя прекосиха улицата от някакъв тъмен ъгъл и ме разпознаха с един-единствен жест. Маркизът извади от джоба си писмото, което бях написал, показа ми го, изгори го на пламъка на фенера, който му държаха, и стъпка пепелта с крак. Не каза нито дума. Доведоха ме тук, доведоха ме в живия ми гроб.
Ако е било угодно на БОГ да внуши в каменните сърца на двамата братя да ми пратят някакво известие за моята любима съпруга през всичките тия ужасни години, само да ми кажат една дума — дали е жива или мъртва, щях да вярвам, че Той не ги е напуснал съвсем. Но сега си мисля, че кървавият кръст е бил гибелен за тях и че Той няма да има милост за тях. Тях и техните потомци, до последния от племето им, аз, Александър Манет, нещастен затворник, в тази последна нощ на 1767 година в непоносимите си страдания предавам на времето, когато за всички тези неща ще се потърси сметка. Предавам ги на небесния и на земния съд.“
Когато четенето свърши, в залата се надигна ужасен рев. Рев на настървение и страст, в който нямаше нищо друго освен кръв. Разказът събуди най-страшна мъст и нямаше глава, която можеше да оцелее пред нея.
Няма защо да обясняваме, при наличието на такъв съд и такава публика, защо семейство Дефарж не бяха предали този документ преди, заедно с другите паметници от Бастилията, които се изнесоха в тържествената процесия, защо го бяха пазили, чакайки удобен момент. Излишно е да описваме как омразното име на този род отдавна бе анатемосано от Сен Антоан и бе вписано във фаталния регистър. Нямаше човек, чиито добродетели и заслуги можеха да го спасят в този ден и на това място.