Той забави крачките си, които вече го отнасяха към една цел, и направи няколко завоя в тъмнеещата улица, като проследи мисълта си до евентуалните й последствия. Първоначалното му впечатление се потвърди. „Най-добре е — каза си той, окончателно решил — тия хора да знаят, че има такъв човек като мен.“ После се запъти към Сен Антоан.
Този ден Дефарж се бе представил като съдържател на кръчма в предградието Сен Антоан. Не беше трудно за човек, който познава добре града, да намери къщата му, без да пита никого. Щом установи местонахождението й, Картън излезе отново от малките улички и вечеря в някаква гостилница, след което потъна в дълбок сън. За първи път от толкова години не пи нищо силно. Предишната вечер, откогато не беше пил нищо освен малко слабо вино, той бе излял брендито в камината на мистър Лори като човек, който се отказва от пиенето.
Беше вече седем часът, когато се събуди ободрен, и отново излезе по улицата. По пътя към Сен Антоан се спря пред една витрина, в която имаше огледало, и леко пооправи широката си хлабава вратовръзка, яката на палтото си и разчорлената си коса. След това тръгна право към Дефарж и влезе в кръчмата.
Вътре нямаше посетители освен Жак Трети с неспокойните пръсти и грачещия глас. Този човек, когото беше видял сред съдебните заседатели, сега стоеше край тесния тезгях и говореше с Дефарж и жена му. Отмъщението пригласяше в разговора като редовен член на заведението.
Когато Картън влезе, седна и поиска (на доста лош френски) малка чаша вино, мадам Дефарж отначало му хвърли небрежен поглед, после по-внимателен и по-внимателен и накрая се приближи до него и го попита какво е поръчал.
Той повтори това, което беше казал.
— Англичанин? — попита мадам Дефарж, като въпросително повдигна тъмните си вежди.
След като я изгледа, сякаш звукът дори на една-единствена френска дума го затрудняваше, той отговори с предишния силен акцент:
— Да, мадам. Англичанин съм.
Мадам Дефарж се върна при тезгяха да вземе виното и когато Картън разгърна някакъв якобински вестник и се престори, че го чете и се мъчи да разбере написаното, той я чу да казва:
— Кълна ти се, досущ като Евремонд!
Дефарж му донесе виното и му каза „добър вечер“.
— Какво?
— Добър вечер.
— А, добър вечер, гражданино. — И напълни чашата си. — А, хубаво вино. Пия за Републиката.
Дефарж се върна при тезгяха и каза:
— Да, прилича малко.
Мадам отговори строго:
— Ще ти кажа, че доста.
Жак Трети помирително отбеляза:
— Той ти е май много в главата, мадам.
Милото Отмъщение добави със смях:
— Да, душо моя! Ти с нетърпение чакаш удоволствието да го видиш пак утре!
Картън следеше редовете и думите във вестника с бавни движения на показалеца си и с внимателно и съсредоточено изражение. Те бяха облегнали ръце върху тезгяха, много близо един до друг, и тихо разговаряха. След няколко минути мълчание, през което го наблюдаваха, без да смущават привидната му съсредоточеност в якобинската статия, заговориха отново.
— Право казва, мадам — отбеляза Жак Трети. — Защо да спираме? В това има голяма сила. Защо да спираме?
— Хм, хм — разсъждаваше Дефарж, — човек все някъде трябва да спре. Но въпросът е: къде?
— Когато ги унищожим — каза мадам.
— Чудесно! — изграчи Жак Трети. Отмъщението също изрази силно одобрение.
— Унищожението е добра идея, жено — каза Дефарж, малко загрижен. — По принцип нямам нищо против него. Но този доктор изстрада много. Нали го видяхте днес. Видяхте лицето му, когато четяха документа.
— Видях го — повтори мадам със сърдито презрение. — Да. Видях лицето му. Видях лицето му и то не беше лице на истински приятел на Републиката. Да си пази лицето!
— Ти, жено — каза Дефарж с неодобрение, — видя и мъката на дъщеря му. Трябва да й е много тежко за него.
— Видях дъщеря му — повтори мадам. — Да, видях я няколко пъти. Видях я и днес, виждала съм я и преди. Видях я в съда, видях я и на улицата при затвора. Само да си вдигна пръста…
Тя май го вдигна (слушащият не вдигаше очи от вестника) и после го свали с трясък върху дъската, сякаш падна брадва.
— Гражданката е чудесна! — изграчи Жак.
— Тя е ангел — каза Отмъщението и я прегърна.
— А пък ти — продължи мадам безпощадно, като се обърна към мъжа си, — ако зависеше от тебе — слава богу, че не зависи, — ти щеше да го спасиш даже сега.
— Не — запротестира Дефарж. — Дори ако можеше само с едно вдигане на тази чаша. Но с него щях да спра. Смятам, че трябва да се спре.