— Виждаш ли, значи, Жак — каза гневно мадам Дефарж, — виждаш ли, мое малко Отмъщение? Вижте и двамата! Чуйте! Заради други престъпления отдавна съм записала в моята книга това племе от тирани и подтисници и съм го обрекла на унищожение. Попитайте мъжа ми не е ли така.
— Така е — отговори Дефарж, без да го питат.
— В началото на великите дни, когато падна Бастилията, той намери ония листа и ги донесе в къщи посред нощ, когато тук няма никой и е затворено, и ги прочетохме ей тук, на това място, на тая лампа. Питайте го не беше ли така.
— Така беше — съгласи се Дефарж.
— Оная нощ, когато прочетохме листата и лампата изгасна и денят изгря над тия прозорци и железни решетки, аз му казвам, че имам да му съобщя една тайна. Питайте го не беше ли така.
— Така беше — пак се съгласи Дефарж.
— Съобщавам му тогава тайната и го удрям по гърдите с тия две ръце, както ги блъскам сега, и му казвам: „Дефарж, аз отраснах при рибарите на морския бряг и онова селско семейство, толкова пострадало от двамата братя Евремонд, както пише в тия листа от Бастилията, е моето семейство. Дефарж, оная сестра на смъртно раненото момче на пода е моята сестра, онзи съпруг беше съпругът на сестра ми, онова неродено дете беше тяхното дете, онзи брат беше моят брат, онзи баща беше моят баща, онези мъртви са мои мъртви и този призив да се поиска сметка от тях е към мене.“ Питайте го не беше ли така.
— Така беше — каза пак Дефарж.
— Тогава кажи на вятъра и на огъня къде да спрат — отвърна мадам. — Но на мен не го казвай.
И двамата слушатели изпаднаха в дива наслада от ужасния й гняв. Слушащият усети как е пребледняла, без да я гледа. И двамата силно го одобриха. Дефарж, останал в малцинство, вмъкна няколко думи за милосърдната съпруга на маркиза, но само предизвика жена си да повтори последните си думи: „Кажи на вятъра и на огъня къде да спрат.“
Влязоха посетители и групата се разпръсна. Англичанинът плати каквото беше поръчал, смутено преброи рестото и попита като чужденец как да стигне до Националния дворец. Мадам Дефарж го изведе до вратата, сложи ръка върху неговата и му посочи пътя. Тогава английският гост си помисли, че няма да е лошо да хване тази ръка, да я повдигне и да нанесе под нея един силен и дълбок удар.
Но си тръгна по пътя и скоро беше погълнат от сенките на затворническата стена. В уречения час се измъкна от тях и се появи в стаята на мистър Лори, където старият господин крачеше напред-назад в нервно безпокойство. Той каза, че до преди малко е бил с Луси и я е оставил само за няколко минути, за да дойде на уговорената среща. Баща й още не се бил върнал, откакто напуснал банковата къща към четири часа. Тя хранела някакви надежди, че неговата намеса може да спаси Чарлс, но те били много слаби. Нямало го вече повече от пет часа. Къде ли можел да бъде?
Мистър Лори чака до десет. Но тъй като доктор Манет не се върна и той не искаше да оставя Луси толкова време сама, уговориха се той да се върне при нея и към полунощ да дойде отново в банковата къща. Междувременно Картън щеше сам да чака при камината завръщането на доктора.
Той чакаше и чакаше, часовникът удари дванадесет, но доктор Манет не се връщаше. Мистър Лори се върна, но нито намери, нито донесе някакви известия. Къде ли можеше да бъде той?
Обсъждаха този въпрос и дори бяха започнали да градят слаба надежда заради дългото му отсъствие, когато го чуха да се качва по стълбите. В момента, когато той влезе в стаята, стана ясно, че всичко е загубено.
Дали изобщо е бил при някого, дали през цялото това време не бе обикалял улиците, не можа да се разбере. Той стоеше и втренчено ги гледаше, но те не го питаха нищо, защото лицето му им каза всичко.
— Не мога да го намеря — каза той, — а ми трябва. Къде ли е?
Беше гологлав, около врата си нямаше шал и докато говореше с безпомощен вид, си съблече палтото и то падна на земята.
— Къде ми е столчето? Навсякъде търся столчето и не мога да го намеря. Какво са направили с работата ми? Нямам време. Трябва да свърша тия обувки.
Те се спогледаха и сърцата им замряха.
— Хайде, хайде — каза той с жалък и хленчещ глас. — Нека да почна да си работя. Дайте ми работата.
Като не получи отговор, той почна да си къса косата, да тропа с крака като обезумяло дете.
— Не мъчете един нещастен и самотен клетник — умоляваше ги той с ужасен вик. — Дайте ми работата! Какво ще стане с нас, ако тези обувки не се свършат тази вечер?
Загубен, напълно загубен!
Беше толкова ясно, че е безнадеждно да се говори разумно с него или да се правят опити да го извадят от състоянието му, че сякаш по взаимно споразумение и двамата сложиха ръце на рамото му и го накараха да седне пред камината, като му обещаха, че скоро ще получи работата си. Той се отпусна на стола, загледа се блуждаещо във въглените и заплака. Сякаш всичко онова, което се бе случило след времето в мансардата, беше някакъв мимолетен сън, фантазия. Мистър Лори видя как той се сви и придоби точно същата фигура, за която се бе грижил Дефарж.