— Сигурен съм, че да.
— Така си мислех и аз. Всичките тези неща са трезво и твърдо обмислени тук в този двор, даже и това как вие ще заемете място в каретата. В момента, когато аз дойда при вас, вие ме качвате и тръгвате.
— Разбирам, че трябва да ви чакам при всички обстоятелства.
— Вземате моя документ заедно с другите и ми запазете място. Чакате, докато мястото ми се заеме, и тогава право към Англия!
— Значи — каза мистър Лори, като сграбчи развълнуваната му, но твърда и уверена ръка, — няма всичко да зависи от един старец; ще имам до себе си един млад и пламенен човек.
— С божия помощ ще имате! Обещайте ми тържествено, че нищо няма да ви повлияе да промените плана, за който си дадохме дума!
— Нищо, Картън.
— Спомнете си тези думи утре; ако промените плана или се забавите — по каквато и да било причина, — ничии живот няма да може да се спаси и животът на мнозина ще трябва неизбежно да се пожертвува.
— Ще ги запомня. Надявам се, че ще изпълня своята задача точно.
— И аз се надявам да изпълня своята. А сега довиждане!
Въпреки че каза тези думи със сериозна усмивка и въпреки че дори долепи ръката на стареца до устните си, Картън още не се сбогува с него. Помогна му да разбуди люлеещия се пред гаснещите въглени човек, колкото да му наметне палто, да му сложи шапка и да го накара да стане и потърси столчето и работата, които продължаваше да иска със стенания. Мина от другата му страна и му помогна да отиде в двора на къщата, където нараненото й сърце — тъй щастливо в паметното време, когато й бе разкрил собственото си опечалено сърце — беше бдяло през тази ужасна нощ. Влезе в двора и остана сам за няколко минути, като се вглеждаше в светлината на прозореца на нейната стая. Преди да си отиде, той й изпрати благословия и изрече тихо нещо за сбогом.
ГЛАВА XIII
ПЕТДЕСЕТ И ДВАМА
В черния затвор „Консиержери“ обречените очакваха съдбата си. На брой бяха колкото седмиците в годината. Този следобед вълните на живота на града щяха да ги понесат в безкрайното и вечно море. Още ненапуснали килиите си, новите им обитатели бяха набелязани; преди кръвта им да се влееше в кръвта, пролята предишния ден, кръвта, която щеше да се смеси с тяхната утре, вече беше заделена.
Определени бяха петдесет и двама души. От земевладелеца на седемдесет години, чиито богатства не можаха да откупят живота му, до двадесетгодишната шивачка, чиято бедност и невзрачност също не бяха могли да я спасят. Болести, породени от пороците в мизерията, бяха обхванали жертвите от всички съсловия; ужасният морален хаос, настъпил от неизразимите страдания, от непоносимия гнет и безсърдечната безчувственост, поразяваше всекиго без разлика.
Сам в килията си, Чарлс Дарней не се заблуждаваше с никакви илюзии, след като се върна от Трибунала. Във всеки ред от написаното, което бе чул, звучеше неговата присъда. Беше му съвсем ясно, че никакво лично влияние не можеше вече да го спаси, че в края на краищата той е осъден от милионите и че отделните хора не могат да направят нищо.
Въпреки това беше трудно да успокои ума си и да го подготви за онова, което му предстоеше, когато ликът на любимата жена стоеше като жив пред него. Той още се държеше здраво за живота и му беше много, много трудно да се пусне от него. Постепенно се опитваше да се откопчи от едната страна, но от другата се вкопчваше още по-здраво. Напрегна сили, за да отхлаби ръката си, и тя поддаде, но само след миг пак се вкопчи. Мислите му работеха бързо, сърцето му горещо и упорито се бореше срещу примирението. Ако за момент чувствуваше примирение, жена му и детето му, които трябваше да живеят след него, като че ли започваха да протестират и да го обвиняват в егоизъм.
Всичко това беше в началото. Не след дълго мисълта, че съдбата му не е позорна и че стотици несправедливо понасяха същата участ и твърдо се отправяха към нея всеки ден, му вдъхна сила. После си помисли, че спокойствието на близките му зависи много от неговото спокойствие и сили. Така лека-полека се поуспокои, извиси мислите си и намери утеха.
Преди да се стъмни и да настъпи последната му нощ, Чарлс Дарней измина този последен път в мислите си. Беше му разрешено да си купи нещо за писане и свещ и той седна и започна да пише, докато угаснат затворническите лампи.