Написа дълго писмо на Луси и й обясни, че не е знаел нищо за затворничеството на баща й, преди тя да му каже, и че до момента, когато бе прочетен онзи документ, като нея не е знаел за участието на баща си и чичо си в онова нещастие. Вече й беше казал, че е крил името, от което се бе отказал, защото на годежа им баща й му бе поставил това единствено условие — сега напълно разбираемо — и бе поискал обещание от него, за което настоя и в деня на сватбата им. Той я молеше заради баща й никога да не го пита дали е забравил за съществуването на тези листа, или дали си е спомнил за тях (само за момента или завинаги) от разказа за Тауър в онази неделя под милия чинар в градината. Ако изобщо си е спомнял за тях, сигурно си е мислел, че са се загубили при разрушаването на Бастилията, щом като не е станало дума за тях, когато тълпата намерила следи от затворниците, а не че са станали известни на цялата общественост. Той я молеше — макар, добави, да знаеше, че е безполезно — да утеши баща си, като най-деликатно му внуши, че наистина той не е извършил нищо, за което може да се упреква, и че, напротив, просто е бил забравил себе си заради тях двамата. Нека да запази неговата благодарност, любов и благословия, да преодолее мъката си и да се посвети на милото им дете, заклеваше я той, защото те щяха да се срещнат на небето, и да успокои баща си.
Написа подобни думи и до баща й. Но му каза, че поверява жена си и детето си на грижите му. Написа това с твърди думи, с надежда да го изтръгне от мъката или опасното връщане към миналото, което предвиждаше, че може да се случи.
На мистър Лори поверяваше всички и обясняваше деловите си работи. Като завърши с много думи за благодарно приятелство и гореща привързаност, той приключи. Не помисли за Картън. Умът му беше тъй изпълнен с другите, че нито за момент не се сети за него.
Написа писмата, преди да изгасят лампите. Когато легна на сламеника, си помисли, че е приключил със земния свят.
Но този свят го върна при себе си в съня му и се разкри в блестящи видения. Свободен и щастлив, в старата къща в Сохо (макар по нищо да не приличаше на истинската им къща), необяснимо облекчен и с безгрижно сърце, той беше пак с Луси и тя му каза, че всичко това е сън и че той никога не си е отивал. Момент на забрава, в който той е страдал, но после се е върнал при нея, мъртъв, но спокоен и непроменен. Още един момент на забрава и той се събуди в зловещата утрин, не съзнавайки къде се намира и какво се е случило, докато изведнъж в ума му проблесна мисълта: „Днес е денят на моята смърт!“
Така той стигна до деня, когато щяха да паднат петдесет и две глави. Сега, когато се беше успокоил и смяташе, че ще срещне края си със спокоен героизъм, мислите му заработиха и той не можеше да ги овладее.
Никога не бе виждал инструмента, който щеше да прекрати живота му. Колко ли е висок от земята, колко ли стъпала има, къде ще го поставят, как ще го докоснат, дали ръцете, които ще го пипнат, ще бъдат окървавени, накъде ще гледат очите му, дали ще бъде първи или последен? Тези и други въпроси, неконтролирани от волята му, се натрапваха в ума му безброй пъти. Не бяха свързани със страх. По-скоро идваха от едно странно обземащо го желание да знае какво да прави, като настъпи моментът; желание, което беше гигантски несъизмеримо с кратките и бързи моменти, за които се отнасяше; почуда, която като че ли идваше от някакъв друг дух вътре в неговия.
Часовете минаваха, той крачеше напред-назад и часовниците невъзвратимо биеха. Девет отлетя завинаги, десет отлетя завинаги, единадесет отлетя завинаги, наближаваше дванадесет, за да отлети завинаги. След трудна схватка със странните мисли, които го смущаваха, той се овладя. Ходеше нагоре-надолу и тихо повтаряше числата. Най-лошото от битката свърши. Можеше да ходи нагоре-надолу, освободен от подлудяващите фантазии, и да се моли за себе си и за тях.
Дванадесет отлетя завинаги.
Знаеше, че последният час е три и че ще го повикат по-рано, тъй като двуколките на смъртта се клатушкаха бавно по улиците. Затова реши да чака часа и така да се овладее през останалото време, че да може да даде кураж и на другите.
Вървеше равномерно напред-назад със скръстени на гърдите ръце, един различен човек от затворника, който бе крачил напред-назад в „Ла Форс“. Не беше изненадан, когато удари един. Звънът прозвуча като предишните. Набожно благодарен към небето за възвърнатото, си самообладание, той си помисли: „Остана още един.“. И отново се обърна и закрачи.
Стъпки в каменния коридор пред вратата. Той спря.