В ключалката се пъхна и завъртя ключ. Преди вратата да се отвори или когато се отвори, някакъв мъж каза тихо на английски:
— Той никога не ме е виждал тук. Гледах да не му се мяркам пред очите. Вие влезте там. Аз ще чакам наблизо. Не губете време!
Вратата бързо се отвори и затвори и пред него застана, лице с лице, спокоен, съсредоточен, с лека усмивка и предупредителен пръст на устните, Сидни Картън.
Лицето му така забележително сияеше, че в първия момент затворникът реши, че е негово собствено видение. Но той проговори и това беше неговият глас. Картън взе ръката на затворника и наистина я стисна.
— Нали най-малко очаквахте да видите мен тук? — каза той.
— Не вярвах, че сте вие. Още не мога да повярвам. Вие не сте — за момент изпита това опасение — затворник, нали?
— Не. Случайно имам власт над един от тъмничарите и по силата на това сега стоя пред вас. Идвам от нея — от жена ви, скъпи Дарней.
Затворникът стисна силно ръката му.
— Нося една нейна молба към вас.
— Каква е тя?
— Една много настойчива, неотложна и категорична молба, която бе отправена към вас с най-страстни нотки в гласа, тъй скъп за вас, който вие добре си спомняте.
Затворникът обърна част от лицето си настрана.
— Нямате време да ме разпитвате защо я нося и какво означава тя. Нямам време да ви обяснявам. Трябва да я приемете. Събуйте ботушите си и сложете моите.
До стената на килията, зад затворника, имаше стол. Картън го бутна напред и с мълниеносна бързина го постави на стола и застана над него, бос.
— Сложете тия ботуши. Бързо. Действувайте с волята си. Бързо!
— Картън, от това място не може да се избяга. Невъзможно е. Само ще загинете и вие с мен. Това е лудост.
— Щеше да бъде лудост, ако ви карах да бягате. Но аз не ви карам. Когато ви накарам да се втурнете през тази врата, кажете ми, че е лудост, и останете тук. Сменете си връзката с моята, сложете и палтото ми. Докато го правите, дайте да махна тази панделка от косата ви и да ви поразроша косата като моята.
С учудваща бързина и сила на волята и действията, която изглеждаше почти свръхестествена, той го принуди да извърши всички тия промени. В ръцете му затворникът изглеждаше като малко дете.
— Картън, скъпи Картън! Това е лудост. Не може да стане, никога не може да стане. И други са се опитвали, но никога не са успявали. Умолявам ви, недейте да прибавяте и собствената си смърт към горчивото страдание заради моята.
— Но аз карам ли ви, скъпи ми Дарней, да излизате през вратата? Когато ви накарам, тогава откажете. На тази маса има перо и мастило. Ръката ви стабилна ли е, може ли да пише?
— Все още беше, когато влязохте.
— Стегнете я пак и пишете това, което ще ви продиктувам. Бързо, приятелю, бързо!
Дарней притисна с ръка обърканата си глава и седна на масата. Картън стоеше плътно до него, сложил дясната си ръка на гърдите.
— Пишете точно каквото ви казвам.
— До кого да го адресирам?
— До никого. — Картън още стоеше с ръка на гърдите.
— Да слагам ли дата?
— Не.
При всеки въпрос затворникът вдигаше очи към него. Картън се бе надвесил над него и гледаше надолу, а ръката му стоеше на гърдите.
— „Ако си спомняте — каза Картън, диктувайки — думите, които си разменихме много отдавна, ще разберете веднага щом го видите. Знам, че си ги спомняте добре. Не сте човек, който лесно ще ги забрави.“
Той вдигаше ръка от гърдите си. Когато затворникът случайно погледна нагоре в почуда и притеснение, ръката спря, за да покрие нещо.
— Написахте ли „ги забрави“? — попита Картън.
— Да. Това оръжие ли е в ръката ви?
— Не. Не съм въоръжен.
— Какво държите в ръката си?
— Скоро ще узнаете. Пишете. Има още няколко думи.
Той продължи да диктува: „Благодарен съм, че дойде време, когато мога да ги докажа. Моето действие не трябва да буди съжаление или мъка.“ Като каза тези думи с поглед, втренчен в пишещия, ръката му бавно и тихо се свлече към неговото лице.
Перото падна от ръката на Дарней върху масата и той се огледа с блуждаещ поглед наоколо.
— Какъв е този дим? — попита той.
— Дим ли?
— Нещо вдишвах.
— Нищо не усещам. Нищо няма. Вземете перото и довършете бележката. Бързо, бързо!
Сякаш паметта му се замъгли и разумът му се обърка, но затворникът направи усилие да съсредоточи вниманието си. Той погледна Картън с помътнели очи и дишането му също се промени. Картън — пак с ръка на гърдите — го погледна втренчено:
— Бързо, бързо!
Затворникът се наведе над хартията още веднъж.
„Ако беше другояче — ръката на Картън пак леко и предпазливо се плъзваше надолу, — нямаше да използувам по-дългата възможност. Ако беше другояче — ръката беше до лицето на затворника, — щях да нося много по-голяма отговорност. Ако беше другояче…“ Картън погледна перото и видя, че то изписва неразбираеми знаци.